По пътя на коприната в Узбекистан и за българската следа в тази удивителна страна (част I)

Автор: Севдалина Пенева

Това, което знаех за Узбекистан, не бе много. Само че е бивша република на СССР, че се намира в Централна Азия и че граничи с Киргизстан, Казахстан, Таджикистан и Афганистан. Бях чела и за Тимур (известен още като Тамерлан) – жесток завоевател, който е водил опустошителни войни, за да върне мощта и разцвета на Великата монголска империя, като за целта е избил 5 процента от тогавашното население на света. По жестокост е можел да бъде сравняван единствено с Чингис хан (живял 150 години преди Тимур), който превръщал завоюваните от него територии в пустиня. Единствената разлика между двамата е тази, че Тимур рушал, но и градил. И се увличал от наука, поезия, изкуство.


Гур Амир, Самарканд - мавзолеят, в който лежат останките на Тимур

Знаех също така, че доминиращата религия в Узбекистан е ислямът, но нямах никаква представа как местните жители се отнасят към юдеи, християни и въобще към чужди туристи, а също така и към жените.

Бегъл поглед в Гугъл леко ме притесни. Попаднах на материали от международни организации за защита правата на човека, според които в Узбекистан жените са третирани като собственост на мъжете и са обект на постоянно насилие, че има строги правила за обеклото, които важат и за чужденките, че дрехите трябва да покриват нацяло ръцете и краката и т.н. Поради което и багажът ми бе съобразен с въпросния дрескод.

Бързам да развенчая част от тези митове,

които битуват в интернет, още сега. Първо, жените в Узбекистан са чувствително по-малко на брой от мъжете, затова са на особена почит. В градския транспорт няма да видите нито един мъж седнал, ако има дори и една правостояща жена. Тук всички – и зрели, и млади мъже или пък ученици, скачат уважително и отстъпват място, без да се правят на разсеяни.

Нашият шофьор Шерзод ни разказва, че преди време учил и работил две години в Англия, но се прибрал заради приятелката си от страх, че тя ще го зареже и той няма да може да се ожени и да си създаде потомство. Жив и здрав да е, днес се радва на две дъщери и един син.

Средно в узбекските семейства се раждат между 3 и 6 деца, което превръща този народ в един от най-младите в света. На практика над 50 процента от населението е във възрастовия диапазон от 25 до 50 години. Сред етническите групи, които населяват тази територия, преобладават узбеките, следвани от таджики, казахи, татари, руснаци и каракалпаци.

Официалният език е чагатайски – клон на тюркската езикова група. Болшинството от по-възрастното население говори и руски език, но по-младите не го разбират и наблягат на изучаването на английски. До 2023 г. официалната азбука е била кирилицата, в момента с указ на президента се използва латиница. Но надписите на руски език стоят навсякъде.

И, като стана дума за писменост, отварям скоба за една случка в театър Ел-Мероси в Самарканд, където присъствахме на колоритен музикален спектакъл, който разказва за развитието на узбекската национална носия.




Театър Ел-Мероси в Самарканд

Впечатлени от видяното, седнахме да пием кафе във фоайето на театъра защото искахме да останем още малко на това очарователно място. На една от стените видях наредени в рамка банкноти и монети от най-различни държави. Сложих български стотинки и в заведението настана оживление - откъде сте, какво е изобразено на монетите, това ваш светия ли е?



"О, това вашата азбука ли е? Същата като руската, от тях ли сте ги взели вашите букви?" – попитаха момчетата, които работят в кафето. Казаха, че в училище им обяснявали, че кирилицата е руска. Опитах се да поправя тази неправда, разказах им за братята Кирил и Методий и за тяхната мисия.

"Всеки народ си има своята история", каза ми едното момче. Не, това е историята, отговорих. Не съм сигурна, че ми повярва. Край на скобата.

Второ,

по отношение на облеклото

също не усетих напрежение, въпреки че все пак извадих две рокли без ръкави. Разбира се, в джамиите трябваше да покриваме главите, раменете и коленете си – така, както се влиза и в християнски храмове и манастири. За покрита глава тук се приема не само шал, но и туристическа шапка с козирка, капела, тюбетейка. По съвет на водачката ни Зебо ние с Дими още в Ташкент си купихме тюбетейки и ако не бяха русите ни къдрави и дълги коси, можехме спокойно да минем за узбечки.


Традиционна женска носия до 20-те години на миналия век

Допреди стотина години, обаче, по отношение на дамското облекло узбеките далеч не са били толкова либерални. На 8 март 1924 г. група жени от Самарканд вдигат бунт, като отбелязват празника, без паранжа на лицата (фередже, част от националната носия на узбечките от 9 век, с навлизането на исляма, до въпросната година). Всички до една са убити - от мъжете им, от братята, бащите, съседите. Случаят получава огромен международен отзвук и няколко месеца по-късно властите забраняват със закон носенето на бурки и фереджета.

Сега паранжата е музеен експонат или пък стои на манекени пред работилнички за копринени шалове и халати, като атракция за туристите.


Съвременна узбечка в Хива

Осем дни в Ташкент, Хива, Шахрисабз, Бухара и Самарканд, тази удивителна страна се разкриваше пред нас час по час...

Ташкент

Оттук започна нашето приключение. В указанията, които получихме от местна туристическа фирма, пишеше, че на летището ще ни чака гид на име Зебо. Очаквахме мъж, но ни посрещна шармантна дама, облечена в наша чест с традиционен синьо бял халат, който се вееше зад нея като генералска пелерина.


Зебо и нашият шофьор Шерзод направиха престоят ни в Узбекистан още по-хубав

Една от причините да се влюбим в Узбекистан бе именно Зебо, която като майка орлица трепереше над 6-членната ни група и ни угаждаше на всички прищевки по време на целия ни престой и на всичките ни митарства.

Най-голям дял сред туристите, които идват тук, имат французите. Българите все още са рядкост. Но България съвсем не е непозната за узбеките. По-възрастните узбеки с носталгия се спомнят за „шикарното” българско червено вино „медвежья кровь” и съжаляват, че вече никой не го внася. На пазарите за плодове и зелечуци можете да видите сорт пипер, който се нарича „булгарский перец”.


Монумент Мужество, Ташкент

На 26 април 1966 г. земетресение разрушава Ташкент. Сред държавите, които помагат за съвземането му, е и България, която изпраща тук свои строители и инженери. През 1976 г., 10 години след трагедията, признателните узбеки вдигат в Ташкент огромен мемориален комплекс „Монумент Мужество“, в чест на всички, които са помагали.

Много преди това, през 1876 г. е завършен строежът на Закаспийската жп линия, свързваща Русия със Самарканд. В него като млад дипломант на Петербургската военна академия участва и капитан Владимир Вазов (по-късно генерал), брат на поета Иван Вазов.

Владимир Вазов поставя условие в строителството на железницата да участват българи и получава разрешение от руския цар. И тръгват стотици семейства от България, готови да се заселят в тази част на Азия. Освен покъщнината си, те носят със себе си лозови пръчки. Най-хубавите лозови масиви във Фергана, където се установяват нашите хора, са с български сортове.

Съдбата на тези българи е драматична, особено около двете световни войни. Много от тях са убити в каменни кариери, където работят като роби защото са възприемани като врагове. Но оцелелите пускат тук трайно корени.

Една от задължителните спирки в Ташкент е Хазрат Имам - духовно място за поклонение и център на религиозно и културно наследство. Комплексът включва няколко архитектурни паметника на медресета, джамии, мавзолеи и музей. Най-забележителната сграда е музеят на библиотеката Moyie Mubarek, в който се съхранява най-старият Коран в света. Според Зебо имало в целия свят 6 такива корана, но до наши дни е оцелял само този в Ташкент.


Хазрат Имам, Ташкент

Друга впечатляваща постройка в комплекса е джамията Хазрат Имам, построена през 2007 г. - изключително красиво украсена, с прекрасни орнаменти.

„Площадът на независимостта” е още една от забележителностите в Ташкент. По време на съветската епоха се е наричал площад „Ленин”, разбира се. Заобиколен е от градини, паркове, впечатляващи обществени сгради, фонтани и няколко паметника. Тук се намират още Арката на независимостта и Паметника на независимостта. Сребърната арка е с фигури на щъркели и маркира входа на площад „Независимост“.


Площадът на независимостта

Няма как да подминете и пазара „Чорсу” - най-големият и най-известният не само в Ташкент, а в цял Узбекистан. Точно тук можете да усетите ориенталската атмосфера на някогашния път на коприната. Пазарът разполага със стотици открити сергии и с покрита сграда с грандиозен син купол. Тук има буквално всичко, каквото можете да си представите.


Пазарът Чорсу

Ние залепваме на сергиите с подправките, сушените плодове и халвата. Щедри търговци ни предлагат да опитваме от всичко наред. Една подробност – цени на стоките няма обявени. Всичко е въпрос на пазарлък. Обикновено ви обявяват двойна цена, после започват преговорите и продължават, докато и двете страни не бъдат удовлетворени.



Зебо, нашият генерал, вее синия халат и съска през зъби – „твърде скъпо”, „дръпнете се от там”, „това ще го купим в Бухара” и т.н. И ние се подчиняваме като деца пред любимата си учителка.



Точно тук откриваме лепьошките – прочутия узбекски хляб, приготвен в улични пещи, на дървени въглища. Нарича се така, защото плоските питки се лепят по вътрешната стена на пещта. Уханието, което се носи от кръглите самуни с хрупкава коричка, е неустоимо.



Разбираме, че сме гладни и се отправяме към мястото, където ще обядваме плов. Но преди това си поделяме една лепьошка.



Плов е национално узбекистанско ястие, но го готвят навсякъде в тази част на Азия и всеки претендира, че го приготвя най-добре.



В Ташкент безспорен лидер е "Беш козон" (пет казана) - най-известният център за плов в столицата на Узбекистан. Тук всъщност казаните вече са осем, като най-големият побира 2,5 тона храна. Малките - по един тон. Всеки ден армия от готвачи вади по 10 000 порции, които пак не стигат за всички желаещи да хапнат плов. Опашката е впечатляваща, но ние имаме предварителна резервация, а и това, че сме туристи, ни дава известно предимство.



През казаните тук ежедневно минават тонове мазно овнешко месо, тонове моркови, лук, нахут, чесън и стафиди, смесени с цели кофи подправки. Месото и зеленчуците се пържат, после се покриват с планини от ориз. А лопатите, с които мъжете бъркат храната, са толкова тежки и с толкова насложена лой по тях, че ръцете ми буквално залепват за дръжките. Но пък се получава ефектна снимка.

За да прокарат тази тежка, мазна храна, приготвена на открито, узбеките пият айрян, който досущ прилича на нашия таратор, а накрая - чай. Ядохме и ние. И чай пихме.



За ташкентското метро каквото и да кажа, все ще е малко и недостатъчно.  Построено по времето на Съветския съюз, то е открито през 1977 г. По красота се съревновава с московското. До 2018 г. е било забранено да се снима, тъй като е считано за стратегически обект, важен за националната сигурност.

Голяма част от метростанциите са впечатляващи и почти всяка от тях е декорирана с индивидуален архитектурен стил – използвани са мрамор, гранит, стъкло, художествена керамика, резбован алабастър. 



Една от най-зашеметяващите е Космонавтлар с колони и мозайки с космическа тематика. Интериорът е украсен със сини керамични медальони с портрети на известни космонавти като Валентина Терешкова, Мирзо Улуг Бег, Юрий Гагарин и Владимир Джанибеков, а таванът наподобява Млечния път, който показва стъклени звезди.



Друга станция е кръстена на името на известния узбекски поет Алишер Навои. Сводестите куполи и сините плочки напомнят на пътниците за легендарната история на Великия път на коприната на Узбекистан с неговите древни джамии и медресета. Стилизирани изображения на памук пък са изобразени на огромните мозайки по стените на станция Пахтакор.

Тук отварям нова скоба - памукът е един от символите на Узбекистан, но производството му е свързано с една от най-големите екологични катастрофи на планетата. В средата на миналия век комунистическата власт на СССР издава заповед да се отклони водата от коритото на река Амударя, която се влива в Аралско море, за да се осигури вода за памуковите насаждения. Вследствие на това безумие Аралско море пресъхва и се свива до размерите на малко езеро, а хиляди хектари обезводнена площ се превръщат в пустиня...

Метрото не е включено в програмата ни, но Зебо с готовност ни води да се повозим и да го разгледаме. Цената на билета е по-малко от левче.

Прибираме се изтощени в хотела и след няколко часа сън летим за Ургенч, където ни посреща микробус, за да ни откара в Хива.

(Следва продължение)

В категории: Новини , Репортажи , Пътеводител