Духовните им подвизи са увековечени от талантливите книжовници поп Пейо и Матей Граматик
Автор: Проф. Пламен Павлов
През XV-XVII в. София е значителен административен, стопански и културен център, но османската власт последователно и нерядко брутално налага господството на исляма. Знаковите църкви „Св. София” и „Св. Георги” са превърнати в джамии, като наред с това са изградени монументалните Буюк джамия, Баня баши”, т. нар. Черна джамия и десетки по-малки мюсюлмански храмове.
Въпреки религиозната дискриминация българите пазят вярата на праотците и дават скъпи жертви. Такива са софийските мъченици, а заедно с тях са почитани и други просияли духовници, най-известен от които е св. Пимен Зографски. В София, както е известно, се озовават и мощите на сръбския крал Стефан Урош III Милутин (1282-1321).
Повечето от софийските светци са от категорията на т. нар. новомъченици от вековете на османското владичество. Първият от тях е св. Георги Софийски, наричан и „Стари”. Интерес буди обстоятелството, че той е представител на оцелелия след завоеванието български елит. Това отбелязва в новата си книга „Аристокрацията на Второто българско царство” и проф. Николай Овчаров.
Георги е „стратиотикос”/„войник” („рицар” според западната терминология) в помощните сили на османската армия. През 1437 г. е въвлечен в спор с мюсюлмани в Одрин, в който защитава своята вяра. Изправен пред съда, българинът е оправдан, но става жертва на фанатизираната тълпа - издигната е клада, пред която го увещават да приеме исляма с грозни заплахи и щедри обещания.
След неговия решителен отказ е прободен с ножове и хвърлен в огъня (26 март 1437 г.). Уви, култът към този великомъченик е изместен от онзи на неговия съименник Георги Нови - случай, подобен и на други в църковната история...
„Новият” Георги е родом от Кратово в Македония, поради което е наричан и Кратовски. Премества се в София, където си спечелва реноме на изкусен майстор златар. За нещастие, влиза в спор с клиент мюсюлманин, който го обвинява в неуважение към исляма. Извикан от кадията под предлог, че ще получи поръчка, Георги е въвлечен в нов спор, този път публичен. Хвърлен е в затвора, където го посещава неговият духовен наставник поп Пейо.
Пред съда Георги се държи достойно и в крайна сметка е оправдан. Това не се харесва на разярената тълпа - подобно на своя съименник десетилетия по-рано, Георги Нови е изгорен на клада (11 февруари 1515 г.). Житие и служба на страдалеца са написани от поп Пейо.
Третият мъченик на име Георги, наричан „Най-нови” („Новейши”), също е обвинен в ругателство към исляма и на свой ред отказва да приеме чуждата вяра. Осъден е на смърт чрез обесване, но умира в резултат на мъченията (26 май 1534 г.). Свещеник от тогавашния митрополитски храм „Св. Марина” получава срещу откуп тялото на мъченика и го погребва в ротондата „Св. Георги”, която в онези години все още е християнски храм.
Поп Пейо ни е оставил сведения и за св. Софроний Софийски, който в края на XV в. е свещеник в село Пенкьовци. Заради притеснения от страна на османците търси спасение във Влашко, където е под закрилата на самия владетел Раду Велики (1467-1508). След смъртта на жена си приема монашеството и се завръща в България. Заселва се в някой от скалните манастири по Русенски Лом - при Иваново или пък в Басарбовския манастир до Русе, където през XVIII в. се подвизава св. Димитър Басарбовски. Убит е от манастирски слуга при неясни обстоятелства.
Св. Николай Нови Софийски е родом от Янина, в чийто район в онази епоха живее и българско население. Преселва се в София, където работи като обущар. Скоро е принуден да побегне във Влашко, ставайки придворен обущар на владетеля Мирчо Чобан (1545-1559). През 1554 г. се завръща в София, но става жертва на свои колеги мюсюлмани - по време на някакво угощение е опиянен и обрязан против волята му.
Николай е ужасен от станалото, отдава се на пост и молитва, отказвайки категорично да се признае за мюсюлманин. Предаден на съд, той е оправдан от кадията предвид обстоятелствата, но за пореден път става жертва на фанатици... Убит е с камъни в местността Юч бунар (Три кладенци), тогава извън София (17 май 1555 г.). Тялото му е изгорено в местността Търницата, а пепелта - разпръсната...
Трагичната участ на невинния младеж буди силно недоволство сред българите, а софийският митрополит Яков на местен събор го обявява за великомъченик. Талантливият Матей Граматик написва житието на св. Николай Нови, което е най-обемното в старата ни литература.
Творбата на Матей е преразказана от украинския църковен писател св. Дмитрий Ростовски и получава широка известност в православния свят. На мястото на гибелта на мъченика е издигнат софийският храм на негово име, осветен на 3 декември 1900 г.
По-особен е случаят със св. Терапонтий Софийски, наричан и Трънски, за когото разказва отново Матей Граматик: „Свещеномъченик Терапонт, презвитер на светата Божия църква в Сердика /.../, по време на гоненията против християните, бил задържан под стража от беззаконниците... След много мъчения, обложен с тежки железни вериги, бил изведен вън от града на един ден път и на това място му отсекли главата и така получил мъченическа смърт за Христа. А говорят, че на мястото, където се проляла кръвта му, след време пораснал голям дъб, който и досега се вижда, и стават там различни изцеления, когато с вяра се пристъпва...”
Този разказ е използван от св. Паисий Хилендарски в неговата „История славянобългарска” - свидетелство за паметта за мъченика и през XVIII в. Най-вероятно в основата е реална личност, която носи същото или близко по звучене име с онова на раннохристиянския мъченик св. Терапонтий от Сарди в Мала Азия.
Св. Пимен Зографски е знакова фигура на духовник, будител и културен деец, роден през 1540 г. в София. Като дете остава без баща, а грижи за него полага иконописецът поп Тома в храма “Св. Георги”. След смъртта на своя учител св. Пимен постъпва в Зографския манастир на Атон и дори е негов иконом. След това петнадесет години е отшелник, обитавайки пещерата на друг светец българин - св. Козма Зографски (починал на 22 септември 1323 г.).
Когато става на петдесет и пет години, Пимен получава “знак от Бога» да се завърне в родния край, за да се грижи за духовното спасение на своите събратя. Според преданието с негова помощ са възобновени десетки храмове и петнадесет манастира, водещ сред които водещ е Черепишкият. С подкрепата му е обновен и Суходолският манастир до Гургусовец (Княжевац, днес в Сърбия).
Умира на 3 ноември 1610 г. в Черепишкия манастир, а с гроба му се свързват различни чудеса. След като обителта е разорена от разбойници, монасите от Суходол пренесят мощите му в своята обител.
Със София е свързана трагичната съдба на св. Симеон, митрополит на Самоков, който е един от ръководителите на българското въстание през 1737 г.
Последен от софийските новомъченици е Константин, погинал през 1844 г. Като слуга в дома на богати граждани, младежът е набеден за кражба, извършена от злосторници в негово отсъствие. След като е арестуван го увещават да приеме исляма. Константин твърдо отказва и умира в резултат на жестоките мъчения.
Групата на софийските светци е една от най-значимите в нашата християнска традиция, което я сближава с онези на раннохристиянските светии от Филипопол (Пловдив), Дурострум/Дръстър (Силистра), Тивериопол (Струмица), както и със светците и духовните водачи от старопрестолния Търновград. Духовният подвиг на софийските новомъченици е упование за българите и оставя трайни следи в народната памет.
