Бедно, но сговорно и задружно си живеехме в нашето многодетно семейство. Колкото и да фучи, да беснее и хлопа по прозорци и врати снежната фъртуната отвън, която по местния говор в Търговищкия край, където живеехме, наричахме „мечава“, колкото и виелицата да навяваше големи и тежки преспи и виеше като вълк в комина, а понякога поривът на вятъра блъскаше така силно и рязко, та чак отваряше вратата на салончето ни и ние, децата, се притискахме изплашено край печката, мама винаги с усмивка поздравяваше студа с „добре дошъл”.
Тя откачеше няколко дребни кочана бодлива царевица (пуклива царевица, б. ред.) от окачените да съхнат под стрехата нанизи и започваше да ги рони в домашно тъканата си вълнена престилка.
После ще сложи на масата голяма празна тава, за да изсипва лесно в тях готовите паталки. Така наричахме пуканките: паталки, защото като се пукаха в тигана, скачаха и гърмяха, издавайки силно: пат, пат, пат...
Тя забучваше на вилицата парченце сланинка от прасето, заклано по Коледа, и като натърка леко дъното на сгорещената съдина, ще пусне шепа царевички в нея, леко ще хи поръси със сол, после ще захлупи отгоре големия капак, взет от тенджерата, и като затръска леко тигана напред-назад върху сгорешената печка, ще започне да припява, докато чакаме да започнат да се пукат вкупом паталките:
– Премени се, бабо, премени, убаво се премени, че дедо идва! Премени се бабо, дедо идва! Дедо идва!
Паталките започваха да се барабанят, като се силеха да изскочат отвътре. Само след минута-две мама ще дръпне съда от печката тигана и ще го изсипе в тавата на масата.
Ала щом отвореше капака, голяма част паталките се пръскаха, подскачайки, и хукваха в най-различни страни, целите пременени в бяло – ароматни, едри и крехки. Ние, децата, вдигахме весела гълчава, докато се боричкаме, за да ги сграбчим и схрускаме веднага, защото тези в тавата бяха още много горещи.
И така, докато зърната в престилката й свършат, а тавата хубаво се препълни и купът с пуканките се изкаламбури нагоре като гърбица.
Когато паталките свършеха, на дъното на тавата оставаха понякога малко, а друг път – повече, от неразпуканите зърна царевица, които бяха по-препечени и неразтворени. Тях наричахме „кокошки”, защото бяга дребни, ситни, малки като кокошки (На други места в България те са по-известнки като „циганки“, б.ред.). Корави или не, брат ми геройски схрускваше и тях, като примигваше често от усилие.
Днес все по-рядко пуканките се правят по този начин. А за припяване и дума не може да става...
