Разказ от първо лице за една безценна реликва от Булаир

Автор: Никола Гигов

От дете се възхищавах на баща си, че е воювал по фронтовете като български войник –  цели 7 години, без нито един ден отпуск. А после майка ми е родила 7 деца – аз съм седмото им дете. И мълчеше, и винаги работеше и не го видях ни веднъж кога заспива този човек – след полунощ. А ставаше рано преди 5 часа. Толкова много исках да ми каже нещо. Това беше баща ми Андон Гигов. Понякога ме допускаше до себе си – да опипам с детски пръстчета куршумените му рани – на лакътя и на гърдите. Те бяха кръгли като стотинки. В тоя ден той се смили над моето детско  любопитство и обич и ми разказа: „Чедо мое! Където и да идеш помни родния си край!

Ако искаш да си жив, помни умрелите…

И аз помня сетните думи на майка ми, твоята невидяна баба: Тя събра четирите си сина и ни рече:- Синове мои Андоне, Георги, Цвятко и Йосиф! И четиримата ви изпращам в българската войска на война. Никоя майка не иска да изпрати синовете си на война. Затова цял ден се лутах по връх Тумба – до Вълчите леговища. Издебнах вълчицата да излезе и в леговището намерих две малки вълчета. Оскубнах косми по  тях – има поверие, че ако майка зашие на синовете си косми от малки вълчета в дрехите, те няма да загинат на война. Ние не знаехме, че ще воюваме цели 7 години. Нито веднъж не видяхме майка си.

Тя умря, когато ние влизахме в ръкопашен бой. Нашият 25-и пехотен полк на Седма Рилска дивизия се втурна вихрено през Кадин мост и Горна Джумая към Солун. Превзехме Дедеагач. Затегна се на Чаталджа и Одрин. Турските войски заеха височината пред нас, затвориха входа на Галиполския полуостров. 50 000 турска войска искаше да ни разбие, да отвори път към Одрин и да помогне на  обкръжените си войски. Ние бяхме 10 000 български войници срещу 50 000 турска войска.

На 21 януари 1913 година заехме върховете Коджа чешме и Свети Илия. Настана лют булаирски студ. Вятърът въртеше снежни върхушки. Зъзнехме в шинелите. Беше ни  забранено да палим огньове, но ние ги запалихме. Които седяха близо до огъня, първи умряха – отпред затоплени, отзад поледени. Наши караули замръзваха прави. В лазарета започнаха масово да режат крака. По цели нощи играехме около огъня огнена българска ръченица. Тя ни спаси. Но турски кораб-кръстосвач ни засипа със снаряди. Друга част влезе в атака срещу нас и притисна 22-ри полк. Цялата Седма Рилска дивизия бе притисната от многочисления враг при Ексамил. Неприятелят направи десант с 20 кораба при Шаркьой.
Връх Куру даг стана бял. Река Кавак се поледи и заприлича на ледена змия. С ръкопашен бой заехме кота 256 – най-опасното място на Куру чифлик. Там атаките следваха една след друга.

Щиковете ни окървавяха.

Посред вихрушката заставахме призрак срещу призрак и започваше ръкопашен бой: мушкане с нож, удар с приклад, свличане в окопите, стонове, викове, писък. Алена кръв очертаваше стъпките на ожесточените схватки. Долните ни устни се напукаха – от студ и ужас – от тях капеше кръв. Турците обезкървиха нашия 13-ти полк. Но цялата Седма Рилска дивизия се  вдигна на помощ и влезе в контраатака – атакувахме 27 турска дивизия. Един и същи окоп преминавахме по три пъти. Тая дата – 26 януари 1913  година – трябва да се помни! Страшни бяха битките – и при нас, и  при чифлика Доган аслан.
В една мощна контраатака нашият 25-и полк така се врязахме напред, че пробихме веригата на противника, но се увлякохме в настъплението и турците свиха двата си фланга и ни обградиха напълно.

Гледахме как смъртта се качва по възвишението с дългите си ножове. Един наш войник мръдна с акъла си при гледката и рече да се предадем. Нашият подофицер го сряза с поглед както се реже бучка сирене, и извика: Български войници, тури ножа!
Но ножовете бяха на пушките, при  това кървави. Той издаде заповедта „Тури ножа!”, за да ни повдигне духом. И произнесе кратка реч:- Български войници! – провикна се офицерът от височината. – Между тия две морета ние сме преградили пътя на вековния поробител. От тук преди пет века врагът е нахлул, за да пороби Родината.

Ако се предадем и го оставим да мине – ще извършим най-гнусното предателство към братята от Чаталджа и братята от Одрин. Ние нямаме избор – трябва да повалим врага, макар и да ни е обкръжил. След малко ще дам заповед за атака – ще се вклиним, ще пробием обръча и ще се срещнем с българската войска, която иде насам. Юнациии, напреееед! На ноооож! Той се надигна пръв и ние след него. Щиковете ни червенееха над белия сняг.
Още с изправянето си подофицерът бе прострелян и падна убит. Но той ни беше вдигнал в атака и за нас нямаше път назад.

Обръчът се раздвои. Някои турски войници, като гледаха кървавите ни щикове и изблещените ни очи, захвърляха оръжието си и побягваха.
С храбри прибежки отворихме с щиковете си „клин” сред вражеската войска. Сплетохме щик срещу щик. Бяхме малка част храбреци, но създадохме страшна паника, разширихме прореза и доближихме българската войска.
И като ни гледаше, цялата българска войска взе пример от нас, премина в обща контраатака, а ние се обърнахме отново към възвишението и пак първи поведохме контраатаката.
Знамето на победата бе връчено на нашия 25-и полк! Пред трепета на тая коприна хич и не помислихме, че получаваме по 350 грама хляб дневна дажба.

Кое тогава ни караше да умираме с песен?

Отхвърлихме поробителя и до вечерта превзехме Шаркьой. Отстъпващите панически се качваха на корабите и бягаха през морето…Баща ми извади от вътрешен джоб на ризата си някакъв сгънат лист и ми го показа. Беше скица № 4 – Сраженията на Булаир.
В очите на баща ми видях необясним блясък – носеше в себе си знамето на победата и ми предаваше нещо много важно, което аз безкрайно ценя – скицата на боевете при Булаир.


В категории: Новини , История , Добри Вести , Войни за освобождение