Химери и истини за глобализацията

Автор: проф. Георгиос Мандзаридис

Глобализация, глобализъм, вселенизация и вселенност, глобалност, всемирност - това са производни думи от корени със сходно значение, но изразяващи коренно противоположни по същност понятия. Първата група от думи означават насилствено обединение и унификация, докато втората - духовно единство при запазване на личността. Глобализацията отстранява специфичните свойства и превръща личностите и обществата в безформена маса, докато вселенността уважава особеностите на човешките личности и общества и насажда хармония и пълнота на живота. Накрая глобализацията се представя за динамична, защото се свежда напълно до външната дейност, докато вселенността изглежда статична, тъй като насочва своята дейност на първо място към вътрешния човек.

Ако изследваме историческите данни ще видим, че от времето на Pax Romana (Римската империя) до времето на Pax Americana (съвременна Америка) са били предприети множество опити за глобализация и са положени не малко усилия в тази насока. Става дума за целите, до които са се домогвали по различни начини, за установяването на господство под различни форми на деспотична власт над хората. Това са тези „глобализации", които са се стремяли да осъществят „ония, които се смятат за князе на народите" (Марк. 10:42) с по-груба, или с по-изтънчена и гъвкава сила или власт.

Днес опитът да се установи глобализацията се води методично, по-системно, по-безлично, по-невидимо. По методичен начин чрез средствата за масова информация и системното влияние над икономиката, се осъществява създаването на единна световна власт, на която са напълно безразлични народите, държавите, обществата и самите личности и която се интересува от тях, дотолкова, доколкото обслужват постигането на глобализацията и нейните цели.

За глобализацията единственият критерий за оценяване на религиите, на културите, на нравствените ценности и достойнствата на отделната личност е само от гледната точка на силните на деня. Затова очакваната победа на глобализацията може да доведе до унищожаване на човека като личност и което да означава край на историята и културата.

Дали прословутата глобализация в нашето време вече ни е довела до тази точка на унищожението все още не е ясно.  Онова обаче което днес е несъмнено е, че глобализацията се осъществява не само методично и от различни страни, но и че тя вече се реализира на практика, за което свидетелстват реалните данни и излаганите накратко събития от развитието на света.

Противоположност на тази глобализация е християнската вселенност, всемирност. Тя не се постига чрез катастрофите и поробването на други хора, но се извършва чрез борбата със страстите и унищожаването на егоцентризма. Само така може да се осъществи „опрощението", т. е. поправянето на всички хора във всяка конкретна човешка личност и побратимяването на целия свят. Няма друг начин за действителното единство на хората, освен чрез запазването на тяхната специфика и индивидуалност. Вселенността не се гради върху изпразване на личните свойства, а върху съвпадението на помислите на всички хора на по-високо духовно ниво (вж. Г. Мандзаридис „Православно богословие и социален живот", Солун 1996, стр.180-181).

Това ниво е ясно зададено от Църквата „во Христе", тъй като в Църквата се унищожава егоцентризмът и се изявява вселенската личност на всеки човек с нейните неповторяеми особености. Докато хората не са се изкачили на това ниво на църковност, националните и другите различия продължават да съществуват. Те все пак запазват своята относителна полезност, защото действат като основополагащ принцип на местното единство, свързвайки хората в малки съюзи със своя специфичност. Така се устройва относителното единство на хората в паднало състояние. Отказът от тези разделения, без едновременното изкачване на духовна висота, естествено само разрушава единството на хората и действа разлагащо върху обществото.

От християнското богословие знаем, че пътят на падението и пътят на усъвършенствуването на човека са омонимни - и двете са пътят към обожението. Но на практика те са диаметрално противоположни. Пътят на падналия човек се гради върху човешките сили, т. е. това е път на самообожението, докато другият се основава на Божия дар и представлява път на благодатното обожение.

При самообожението човек се опитва да стане бог, т. е. опитва се да узурпира, да присвои и завладее всичко само със свои сили, докато в благодатното обожение човек ще приеме в себе си Бога, Който обладава всичко и едновременно дава на всички всичко, което обладава. При самообожението човек се отцепва от Бога и от ближния, докато при благодатното обожение в него се запазва единството, по-точно казано, оживява единосъщието и се извършва възстановяването на есхатологичното единение на човека.

Така от една страна, ние притежаваме вселенност, която се ражда като плод от усвояването на небесния живот и усъвършенстването  на човека като творение „по образ и по подобие" на Бога, а от другата страна е глобализацията, която се появява в резултат на устремяването към силата, властта и самообожението.

Всемирността не е някакво излишество в живота на човека, но тя е тъждествена на неговото спасение. Известно е, че онова зло, което е било предизвикано от опита на човека Адам сам да достигне обожение има световен мащаб. Грехът има световен характер и неговите последствия са всесветовни. Световни са и опасностите, предизвиквани от замърсяването на околната среда и климатичните промени. Световни са и заплахите, свързани със злоупотребите с генното инженерство или ядрената енергия. Затова човек, наистина се спасява тогава, когато побеждава всички последствия на греха - тогава той разрушава световното вълнение и разпад.

В крайна сметка спасението на човека е във възстановяването на неговото единство и съборност. Докато проявява в себе си разриви и противоречия, човек не е наистина спасен. Ни като личност, ни като човечество, тъй като той не отразява чистотата и единството на своя първообраз, който не е друг, а Бог. „По образ и подобие" Божие не се отнася само за всеки човек по отделно, но и за цялото човечество взето заедно.

Св. Григорий Нисийски казва: „Не в някаква част от природата е Божият образ и не в нещо от съзерцаването от тази природа е благодатта, а върху целия човешки род се е разпространила наравно такава сила" (Григорий Нисийски, „За устройството на човека", РС 44,185С). В спасението или вселенността на всеки конкретен човек се съдържа спасението и всемирността на целия свят. Човек се спасява, когато става всемирен, когато става цялостен като творение, носещо образа „Божий". И светът се спасява тогава, когато придобива всемирни хора, т. е. хора, които са възстановили „по образ и подобие" Божие своя облик.

Християнската вселенност има есхатологичен характер, защото може да бъде осъществена в цялост само в края на света, в Царството Божие. Но този край на света, след въчеловечаването на Бога, вече се намира във времето, тоест - Царството Божие действа вътре в световната история чрез Църквата. Именно това е новото, което донесе в историята пришествието на Христа. Това е онова ново, което внесе в пространството и времето вечния и нетварен Бог. „Естеството и времето се обновяват" (отпуст на 2 юли, „Полагане дрехата на Пресв. Богородица). В тази превъзходна новост пред човека се разкриват нови безгранични хоризонти, които обновяват неговия живот.

Такова обновяване се извършва не в метафизичните области, а в света и в историята. Това означава, че всичко, което съществува в света и в историята, може и трябва от самото начало да бъде приемано и използвано от вярващите. В тази перспектива не бива да се отхвърлят всички положителни елементи на глобализацията, но да се приемат и използват „чрез познание и разбиране на всичко" (Филип. 1:9) заради християнската вселенност.

Разбира се, малцина в която и да е епоха, могат с успех да се приближат в живота до тази вселенност. Но важността на тези не много на брой хора е особено значима за онези, които ги обкръжават, а така също и за света изобщо. Още повече значима е тя за набелязване на пътя, по който може да върви всяко едно общество по посока към вселенността. Защото, как може да се осъществи вселенността, ако личности и народи не шестват в това направление?

Как може да се осъществи съзидателното сближаване на хората, ако у тях отсъства самоиндетичността  и стремежът за съзидание на собствената личност? Църквата почита всички хора като сътворени „по образ и подобие" Божие и с уважение възприема традициите и културите на хората като елементи на тяхната съзидателна дейност. Затова тя пренебрегва всякакво различие и всякаква ограниченост и приема в лоното си всички хора и всички народи с всички техни особености.

С встъпването в Църквата и с участието в нейните тайнства, човек става причастник на новото творение и съобщник на нетварния живот - той става духовен човек. Нетварната Божествена енергия представлява онтологичен елемент на човешкото битие. Св. Григорий Палама пише така за това: „Иначе казано, духовният човек се състои от три (елемента, естества): благодат на Небесния Дух, разумна душа и земно тяло" (Григорий Палама, „Триади в защита на свещено-безмълстващите" 1,3,43).

Но истинското осъществяване на тази нова онтология (Онтология - във философията е наука за битието, съществуващото и реалността като цяло, бел. прев.) не става автоматично или магически, а по личната инициатива и под личната отговорност вътре в неразделното тяло на Църквата чрез болезнената подвижническа борба против страстите и греха. Тази борба не е насочена към отдалечаване на християнина от неговата природа, или от историята, но към това да го направи способен да удържи нетварния живот вътре в своята тварна природа и вътре в историята. „Защото ние, които се намираме в тая хижа, стенем обременени; ето защо искаме не да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота" (2 Кор. 5, 4).

Предпоставка за вселенността е унищожаването на егоизма, който развращава човека и изкривява неговия личен и социален живот. Егоизмът отдалечава човека от Бога и от ближния. Затова истинското единство на света, всемирността, са невъзможни без да бъде победен егоизмът. Това се потвърждава от световната история, която започва от егоистичния помисъл на древния Адам. Обратното, новият Адам, Христос, Който представлява основа и образ на единството и вселенността на верните, внася в света идеята за смиреното послушание.

Истинската вселенност се постига само от всемирни хора, личности, които приближават в самоснишаване (от гр.  кένωσις - християнски богословски термин, означаващ божественото самоснишение, самопонизяване и самосъбиране на Христос от въчеловечаването Му до доброволното приемане на кръстните страдания и смърт, бел. прев.) и в смирено прощаване целия свят, взет в единство - всецялото единосъщно човечество. (Сега знаем, че според биологичните данни, всички хора, независимо от нацията и расата, имат 99,9% общи елементи на генетичния код).

В древността тази истина би се сторила странна. Тъй като как може един конкретен човек да стане всемирен, и защо човечеството се изгражда от всемирни хора. Но днес даже биологията учи, че всеки организъм зависи от отделните клетки, всяка от които съдържа генетична информация за целия организъм. Това не прави всички клетки еднакви, не им пречи да се различават една от друга и да образуват безбройно множество членове на организма. Всички клетки от частите на тялото са еднотипни, но едновременно и се различават, като създават хармонията и единството на неразделния организъм.

Човешкият организъм, както всеки друг жив организъм, е образуван от клетки, всяка от които потенциално съдържа в себе си целия организъм. По същия начин и човечеството, за да придобие органично единство, вселенност, има нужда от хора, всеки от които да съдържа в себе си чрез силата на любовта цялото човечество в единство.

Вселенността се създава в света едновременно на лично и на обществено ниво - на основата на вярващите личности и на институцията на Църквата. Благодатта на Светия Дух, която сподобява верния да стане причастник на Христовата вселенност, се съхранява вътре в Църквата. Извън институцията на Църквата, личността не може да придобие и да удържи благодатта.

Но и църковната институция, за да може да помага на отделната личност, трябва и тя самата да опазва своята благодатна основа. Когато тя изоставя тази благодатна основа и се осветскостява, е естествено в една или друга степен да обрича на осветскостяване и своите членове. Същевременно и самата църковна институция тогава загубва своето духовно съдържание и може вече лесно да бъде превърната в институция на глобализацията.

Устройването на християнската вселенност в света е осъществимо, ако се преобърне пирамидата на социалното битие и се обърнем към върха на преобърнатата пирамида, където е Сам Христос: „Ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде роб на всички" (Марк 10, 42-44). (Срв. и Архимандрит Софроний, „Свети Силуан Атонски", Есекс (Англия) 1999, стр. 312-313).

Всеки човек, а и целият свят, според мярката на свободното възприемане и усвояване на Христовото послушание, става участник в изграждането на християнската вселенност. Чрез смирението и любовта, които са двете страни на едно и също нещо, човек действа всемирно и става всемирен.

И така християнската вселенност не се постига в свръхестествени или надисторически области, а вътре в човека и в историята с труд и жертви. Чрез смирението и самосъбирателния вървеж към върха на обърнатата пирамида на световното битие човек, а и целият му живот, се отваря за нетварния живот и за Царството Небесно. Личността става всемирна и преживява вселенността не само на дадено място, но и в дадено време - времето на съчувствие и моление за целия свят и за цялото творение в тяхното всевечно измерение.

Извън тази основа и това измерение, всякакъв опит за обединяването на света приема рано или късно явен или скрит династичен (деспотичен) характер и се превръща в глобализация. Т,я на свой ред, според мярката на своето налагане в света, унифицира хората и обезличава техните духовни и културни особености. Особено безпокойство предизвиква фактът, че в наши дни глобализацията се осъществява все по-стремително.

Този ускорен темп на ръста на глобализацията сам по себе си, може би, не представлява заплаха за историята и културата. За съжаление обаче, такова забързване се забелязва  в много области. Множество показатели нарастват в геометрична прогресия, т. е. самият ритъм на промените нараства, а не само те самите. Следователно, наблюдава се това, което на езика на физиката се нарича „процес на ускорението".

Известни са графики, описващи как се променя структурата на световната икономика с течение но годините. Също така са известни графики, описващи замърсяването на околната среда, потреблението на енергийните ресурси, различни други графики на непрекъснато ускорение. Всички те имат еднаква форма: отначало вървят почти хоризонтално, но с течение на годините се насочват постепенно нагоре, така че в наши дни неудържимо се устремяват почти по вертикала.

Особено в областта на финансовата икономика - която, както казахме, е непосредствено свързана с глобализацията и я стимулира - може да забележим множество странни явления, и то преимуществено от близкото минало. Главният индикатор на световната икономика, индексът Dow-Jones на Нюйорската фондова борса (индекс на деловата активност), в периода 1900-2000 г. се описва от също такава крива, която непрестанно мени ъгъла на наклона си и сега се движи почти вертикално.

Какво означава такава посока на движение? Какво друго, освен взрив?! Нито една система не може да се ускорява безкрайно. Рано или късно равновесието на противодействащите сили ще бъде изгубено и системата ще избухне. Всички колебания на финансовия пазар с все по-нарастваща амплитуда показват колко е близко този момент. Ако такава графика показваше ръста на температурата в атомен реактор, то отговорникът по безопасността би бил длъжен да подаде сигнал за бедствие, за да могат хората да напуснат околността, докато е време. Ако манометърът показва, че налягането на парния котел на един кораб постоянно нараства, то капитанът трябва да даде команда за напускане на кораба. А каква команда ще постъпи при нас днес? Кой е този капитан, който ще я даде? И кой трябва да чуе тази команда?

Може би трябва да бъде дадена команда „за напускане" на самата тази система на глобализация. Може би ще се появи и дръзкият капитан - някой всемирен човек или някой от строителите на съвременната глобализация. При всички случаи обаче непосредственият адресат на тази команда трябва да бъде човешката личност. Защото именно чрез човешката личност се гради вселенността, както и безчовечността на глобализацията.

Ако тя - човешката личност, не бъде задвижена, за да противодейства срещу бацила на световната епидемия; ако тя не разбере разрушителния дух на парите и на жигосването с властта, то безличната система ще изтреби човешката личност и социалния й живот. От нищо неограничаваното и „утопично" общество на глобализма ще унищожи конкретното и реално човешко общество, както и естествената му околна среда, в която то се движи и живее.

Откъс от книгата  „Глобализация и вселенност - химери и истини", Солун 2001 г.

В категории: Новини , Анализи