Стоя на малка асфалтова площадка с размери 20 на 20 метра в самия център на София. Пред мен стърчи архаична офицерска палатка; встрани е пуснала корени каравана, която никога повече няма да види July morning на брега на морето; досами караваната обаче е разперило чадъри истинско морско капанче, а малко по-нататък деца играят в надуваем замък и карат електрически автомобилчета.
Намирам се върху гроба на историята, която - поне тук - няма нито гроб, нито паметник.
Тук имаше гроб цял половин век, но в него нямаше история, а мумия.
После историята се повтори, но не като фарс, а като опера, в която истински коне оживяваха бутафорията на спектакъла.
Точно на това място съм виждал полеви кинотеатър и в него бате Серго да води генерал Бойко, за да му покаже как се остава в историята на всеки километър. А бате Бойко водеше тумба журналисти, за да увековечат срещата на две епохи във филмовата история на борбата между добрите и лошите.
Днес мавзолеят отгоре го няма, но секретната инфраструктура отдолу със сигурност е останала, защото всяка власт обича да има сигурни бункери за криене и подземни пътища за бягство.
НЯМА ПЪТ, НО ИМА ХРАМ
Някога имаше един разтърсващ грузински филм, в който никъде не се споменаваше името на Сталин, но чието послание втрисаше всички простосмъртни, които наивно вярваха, че диктаторите могат да се въртят в гроба...или в ада, все едно. Та в „Покаяние” има кадър, в който старица пита:”За какво е този път, ако не води към храма?”. Страшен въпрос дори за строителите на магистрали в съвременна България...
Е, храм има, поне според тримата мъже, които ден след Кръстовден играят на карти в сянката на караваната, на мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров. Ще ви посочат офицерската палатка, в която стоят икони и свещници и ще ви кажат, че макар и рядко, тук все още се извършват богослужения.
Има и една дъска, нещо като някогашно агиттабло, на която от месеци пише:”2192 дни от насилието срещу църквата”, както и снимки от оня 21 юли 2004 година, когато полицията изпълни прокурорското постановление и пропъди едни търговци и фарисеи от храмовете, за да останат другите...но за това – по-нататък. И вярващите, и невярващите знаят, че от 1989 година нататък в България всичко се цепеше и делеше: така се появиха и воюваха помежду си два Синода, два Висши мюсюлмански съвета (там в момента се снима нов сезон на сериала), клонираха се и водиха братоубийствени битки за власт по две и повече партии с една закваска.
ФАРИСЕИТЕ И ФАРСЪТ
Всъщност именно неизменните баталии около поредното завръщане на о.р. офицерът от ДС Недим Генджев като главен мюфтия дават повод да се върнем към поуките от продължилия 12 години разкол в Българската православна църква (БПЦ). През вече далечната 1992 година църковният преврат нямаше да е възможен, ако СДС не беше спечелил едни избори „с малко но завинаги”, а Филип Димитров и компания не бяха решили, че трябва да имат своя „демократична синя църква”. Така се стигна до продължилия 12 години разкол, батални сцени и мутрафонски изпълнения, показни покаяния и показателни интриги, злоупотреби на властта с власт и на жадни за власт и пари владици – с вярата и търпението на миряните. И като капак – неуспелите да овладеят ръководството на БПЦ се „покаяха”, но не за да се върнат в храмовете като блудни синове, а за да седнат отново на трапезата, където алчността присъства дори по време на пости. И докато земните съдилища се занимаваха с греховете на пастирите на вярата, свещеници убиха свещеник; резилът на БПЦ освети с греховността си целия източноправославен мир, доверието в църквата се изравни с недоверието в политиците, партиите и парламентите, а отбитите от благата на БПЦ – най-богата от всички след държавата – стигнаха и до съда в Страсбург...където добиха 8000 евро за съдебните си разноски. А пък Фори Светулката – монахът с диплома на атомен физик – стигна дори до Новата земя, където не го припознаха нито за апостол, нито за будител, та се върна в България, където пише филмов сценарий за Апокалипсиса, докато пости насила с помощи за безработен.
Има една прилика между БПЦ и мюсюлманското вероизповедание – и двете са много, много богати, и двете се изкушават да флиртуват с управляващите. Има и още една прилика – всеки опит на държавата да подрежда силно вероизповедание по свой вкус може да има чернобилски последствия.
ИНДУЛГЕНЦИИТЕ – НЕВЪЗМОЖНИ
Помните ли, как Петър Стоянов положи президентска клетва пред синия патриарх Пимен? А как Иван Костов целуваше десницата на немощния самозванец, пък после се „покая” и се върна при патриарх Максим? Помните ли онзи зам.-кмет на София, който регистрира десетки имоти на името на разколническия Синод и бе съден, но оправдан? А колко са столичните градоначалници, които със свято смирение и человеческа кротост разрешават на разколниците да служат в храмовете си под открито небе – някога в градинката пред църквата „Св. София”, а в последните години – върху езическия асфалт над мавзолея. Софиянски открито подкрепяше разколниците; Бойко Борисов великодушно ги търпеше – на никого не пречат и никой не протестира!; Йорданка Фандъкова сигурно се притеснява, че няма достатъчно голям „паяк”, за да вдигне караваната, неправилно паркирана в градската градина.
Алтернативен синод вече няма; алтернативен патриарх вече няма; алтернативен БПЦ също няма. Вечер в караваната спят детските автомобилчета и надуваемия замък на близкия луна-парк. Шатрата може пак да послужи – синдикатите стягат палаткови лагери, защото за друго вече нямат сили; пожарникари, полицаи и военни готвят символични протести – други законът им забранява; възможно е опозицията също да се върне в палатковата си младост – за по-силови действия вече няма електорат.
На метри от този така богат гроб на исторически грешки и заблуди все така лъщят жълтите павета на площад „Девети септември – Демокрация – Александър І”. Спомням си прекрасния клип на Ку-ку бенд от албума им „Шат на патката главата”. Нищо чудно манифестациите да се възродят, щом електоралните патки така и не свършват.
