На 23 декември почитаме паметта на един от най-ярките представители на българската култура, църква и държава
Автор: Проф. Пламен Павлов
В навечерието на Рождество Христово още веднъж ще припомним делата на св. Наум Плисковски и Охридски, чиято памет се отбелязва на 23 декември. Въпреки че остава „в сянката“ на св. Климент Охридски, той е едно от най-ярките имена в историята на българската култура, църква и държава. Нека да откроим някои черти от портрета на този забележителен духовен отец, книжовник и учител.
Животът и делата на преподобния отец Наум са отразени в четири жития – две на старобългарски и две на гръцки език, което само по себе си е показателно за уважението, с което се е ползвал в продължение на векове. При това св. Наум присъства и в други книжовни паметници, нещо повече – мъдрият отец е герой на приказни предания, създадени през вековете от българите по бреговете на Охридското езеро.
Не на последно място, построеният от светеца манастир „при извора на Бялото езеро“ е една от най-обичаните и посещавани средновековни обители – и от нашите сънародници в република Северна Македония, и от хиляди гости от България.
Наум e сред най-близките ученици на Светите братя Кирил и Методий. Както разказват житиеписците, Наум „…израснал в Мизия…“, като „… син на благородни родители…“
В случая държим да припомним и казаното от архиепископ Теофилакт Охридски за св. Климент – „… по род от европейските мизи, които обикновеният народ знае като българи…“ Роден е нейде около 825-830 г. и е от поколението на самия Константин-Кирил Философ. Кога, как и защо е приел монашеството остава неизвестно. Факт е обаче, че на младини се присъединява към учениците на Светите братя във Византия.
Възможно е бъдещият светец да произлиза от някой от видните болярско родове в столицата Плиска, чиито представители са изпращани да получат образование в Константинопол или пък да са включвани в свита, придружавала личност от семейството на българския владетел при престоя ѝ във византийската столица. Ще припомним легендата за сестрата на Борис, която дълги години е заложница в Константинопол, където приема Христовата вяра.
Както научаваме от т.нар. Първо и най-старо житие на Наум, като ученик на Кирил и Методий, той е един от онези монаси, които през 863 г. потеглят заедно с тях към далечната Великоморавия. През 868 г., при посещението на Светите братя и учениците им в Рим, Наум е ръкоположен за презвитер от папа Адриан ІІ заедно с Климент и други свои събратя. С основание се допуска, че тогава той пише стихотворен „Канон за апостол Андрей“, където е вграден акростих с името му.
През следващите години е неизменно до Методий, тогава архиепископ на Великоморавия, и заедно с Климент и другите участници в мисията споделя както успехите, така и несгодите… След смъртта на Методий (6 април 885 г.) и краха на Моравската мисия през 886 г. заедно с Климент и Ангеларий търси убежище в България.
По думите на архиепископ Теофилакт Охридски, тримата монаси, наречени „корифеите на хора“, “... за България си мислели, за България копнеели...” През Белград (през Средновековието български град) пристигат в Плиска, посрещнати повече от радушно от княз Борис-Михаил. Климент и Наум са настанени в дома на Есхач, един от най-близките съветници на владетеля – израз на гостоприемство, но още повече на доверие, заслужено години преди това.
В своите разговори с княза и неговите приближени Климент и Наум (междувременно Ангеларий умира) градят планове за духовното и културно издигане на своя народ и държава.
В Плиска и свързаните със столицата обители Наум работи няколко години. С неговата дейност със сигурност е свързан манастирът при с. Равна, Провадийско. Надписите, открити при археологическото му проучване от проф. Казимир Попконстантинов, свидетелстват за усилена книжовна и просветна дейност – такава, каквато по поръчение на княз Борис св. Климент започва в Македония.
В предисловието на своето т.нар. Учително Евангелие Константин Преславски се обръща към Наум като към свой наставник: „… Аз, скромният Константин, като се уверих в това от твоите молби, брате Науме, и от казаните по-горе заповеди, преклоних се пред твоето смирение. …“
За жалост, от творчеството на Наум е оцеляло твърде малко – освен канона за апостол Андрей Първозвани, отличният познавач на старобългарската литература Стефан Кожухаров идентифицира още две негови стихотворни творби. Така или иначе, в Плиска Наум работи с кръг от сподвижници, сред които са бъдещият владетел Симеон (тогава монах), Докс (брат на княз Борис-Михаил), Константин Преславски, Йоан Екзарх, загадъчният Черноризец Храбър…
По образеца на школата с център Плиска, а след 893 г. Велики Преслав, е създадено второто духовно и образователно огнище с център Охрид, където е изпратен Климент. Климент и Наум, двамата учители и наставници на раждащата се българска християнска интелигенция, дори и на стотици километри един от друг действат със забележително единство.
Когато Климент е избран за „пръв епископ на български език”, на неговото място в Охрид „благоверният цар Симеон“ изпраща именно Наум. Той продължава започнатата просветителска дейност, като през цялото време си сътрудничи със своя „брат, другар и състрадалец“ Климент…“ Всички помним сведението за подготвените от Климент за седем години 3500 ученици.
Без да изпадаме в „аритметични“ догадки, нека се замислим, че именно Наум подготвя следващите стотици и хиляди бъдещи учители и духовници по обширната българска земя – дейност, която преди това е осъществявал в Плиска.
През 905 г., вече в напреднала възраст, Наум се оттегля от активна дейност в създадения от него манастир “Св. Архангели Михаил и Гавраил” на Охридското езеро, наричан от векове “Св. Наум”. Манастирът е изграден с “...богатството и повелята на благочестивия български цар Борис и на неговия син цар Симеон…”
И днес в манастирската църква е портретът на “цар Михаил”, преизписан в началото на XIX в. от зографа Търпо на основата на по-старо средновековно изображение. Ще припомним дарствената грамота на влашкия воевода Александър Ипсиланти от 8 септември 1781 г., издадена в подкрепа на „… манастира, наречен Свети Наум, построен от великия император Михаил Борис…“
Вляво от лика на Борис най-вероятно е бил изписан портретът на цар Симеон Велики, другият ктитор на манастира, изрично посочен в житието на св. Наум. При съществуващите днес модерни технологии възможността в храма да е и присъствал образът на цар Симеон би трябвало да бъде проверена от специалистите.
Св. Наум умира на 23 декември 910 г. Гробът му е в дясното крило на храма и от векове привлича хиляди поклонници. Днешните сгради на манастира са построени през XVIII и XIX в. От най-ранния храм са останали отделни архитектурни детайли, върху които са запазени глаголически и кирилски надписи. В днешния си вид стенописната украса е от периода 1800-1806 г. и, както стана дума, е дело на даровития художник Търпо и неговите ученици.
Сред стенописните композиции има и такива, които разказват за чудесата на светеца, съхранени в преданията на местните българи. Една от тях представя популярната легенда „Свети Наум и мечката“. В приказната „история“, записана на местния български диалект, се разказва: „Едно време, кога орачите от Свети-Наумовия манастир си орале на нивьето, им дошла една мечка, та им изела еден от орачките волови. Ралото им останало со еден вол, та не можело веке да орат…“ Светецът направил така, че мечката била впрегната „… во яремот заедно со другиот вол…“ и така селянинът изорал нивата си.
Няма да спорим с езиковедите от Македонската академия на науките и изкуствата какъв е езикът на преданието… Още по-абсурдно е да повярваме, че св. Наум – един от стълбовете на многовековната българска християнска духовност и култура, е „македонски светител“! При ясно откроената от средновековните автори българска същност на неговата личност и дела това е не само лъжа, но и откровено богохулство.
