Една легенда разказва за кървава сеч в подножието на пирински връх, над Добринище. Това се случило по време на турското робство. Башибозукът се установил край селището, за да налага правата вяра на християните по тези места. За да се спасят, българите се скрили високо в планината, край чудно красиво езеро. Когато храната им свършила, пратили първенците си в лагера на турците. Да кажат, че никой няма да си сменя вярата, та ако може, натрапниците да си тръгнат. Вбесените поробители обезглавили пратениците, после започнали да преследват семействата им. Настигнали жените и децата на брега на езерото и там ги избили до крак. Езерните води станали червени от кръвта на жертвите. И дълго време били така оцветени (червеният отенък на пясъка на дъното се вижда и днес), за да напомнят за безчинствата на турците. А мястото, на което нямало Бог, който да спаси хората, било наречено Безбог.
Върхът със страховитото име е висок 2 646 метра и е разположен на Полежанското странично било. В най-високата му част е оформена голяма каменна канара, под която, разказва друга легенда, е погребан бог Бес. Затрупал го с камъни малкият син на бог Перун – Дженгал (Джангал), защото Бес похитил красивата му сестра, докато се къпела край Самодивските езера.
Малка група тръгва по пътя на легендите от Добринище през Безбог, Тевно езеро, Спано поле и Синаница до Вихрен. Чака ни истинско приключение, защото нямаме водач в планината, а някой е забравил картата на Пирин в Бургас...
Първа нощувка в хижа Безбог, след живописно пътуване с теснолинейката от гара Септември до Добринище. Нямаме време да се адаптираме към височината. За един ден покоряваме връх Безбог и съседния Полежан – най-високият гранитен връх, който се извисява на 2851 метра. В миналото е бил известен още като Мангър тепе (от турската дума мангър, която означава монета). Билото му е покрито с каменни плочи, които се клатят и тракат, докато се върви по тях, досущ като звън на монети.
На следващата сутрин се отправяме към Тевно езеро, спираме да починем за кратко край Попово езеро. Със своите 120 декара площ, 480 м. дължина и 29,5 м. дълбочина то е второто по големина на Балканите след Смрадливото в Рила. В северозападната му част се издига самотен остров, обрасъл с клекове. Това е Поповата капа, чиято история пък е следната:
В Добринище живеела ненадмината красавица, единствена дъщеря на местния свещеник. Когато дошло време да се задомява момата, пред вратата й започнали да се събират най-личните ергени. Сред тях бил и синът на турския бей, който държал в страх и подчинение целия вилает. Момичето обаче било влюбено в бедно селско момче и обявило, че него ще вземе за мъж.
Вбесен, че синът му е отхвърлен, местният бей решил да вземе девойката насила. И пратил слугите си да я доведат. Двамата влюбени побегнали към планината и със сетни сили се добрали до езерото в подножието на Джангала. За да останат заедно завинаги и да спасят любовта си, пред очите на смаяната потеря те се хвърлили в леденостудените води. Отчаян, бащата на момичето скочил след тях, за да ги спасява, но езерото погълнало и тримата. След време на повърхността му изплувала само килимавката на свещеника, от която се образувал днешния остров на вечната любов и мъка.
Силно впечатлени от тъжната легенда, някъде там объркваме пътя и се оставяме войнственият и красив Джангал да ни подлъже. Не стигаме до върха му, защото трасето от тази страна е за алпинисти, а не за заблудени туристи с тежки раници. След няколко часа опасно лутане и драпане по гранитната му снага, останали без капка вода, най-сетне налучкваме пътя към Самодивските езера. Гледката отгоре е зашеметяваща. Разбираме, защо прекрасната дъщеря на Перун е избрала точно това място за живеене, преди Бес да я отвлече.
Трите езера са разположени едно до друго в малък циркус югозападно от Поповото езеро между върховете Джангал, Момин двор и Кралев двор. Смятани са за едни от най-красивите в Пирин, тъй като са сгушени в скали. Казват, че и сега се случвало нощем край бреговете им да се събират самодиви.
За малко да се уверим в поверието лично. Докато се спуснем до тях през клековете и каменните блокове, извън всякаква маркировка, слънцето вече е отишло към залез. А до Тевно има още път. Предстои ни мъчително изкачване на Краледворската порта.
Заслон „Тевно езеро“ се намира на източния бряг на едноименното езеро в циркуса Белемето, на 2512 метра надморска височина. Гледан от Краледворската порта, прилича на къщичка на кокоши крак от приказките. В единственото спално помещение има 30 места за нощуване. Не е място за дълъг престой. Сутринта ни събужда апетитна миризма на мекици. В нарушение на всякакви правила за здравословно хранене се натъпкваме с пържено тесто още в 6,30 часа и така натежали поемаме към Синаница през Спано поле.
Преходът е убийствен (нали нямаме карта, пак се губим един – два пъти), но решаваме смело да пропуснем нощувката в „Спано поле“. Този заслон се намира в северния дял на Пирин, разположен е на височина 2055 метра под югозападните склонове на връх Башлийски чекар, в южните части на циркуса Малко Спано поле. Базата е известна още като „Гъбките“, защото представлява група от десет двуместни бунгала с метални покриви, с големи бели точки на червен фон. Има питейна вода, генератор за ток, външна тоалетна, но няма баня.
Там засичаме организирана група туристи, информират ни, че над Сандански се изсипва гръмотевична буря, която най-много до час ще ни настигне. Настояват да нощуваме в „Гъбките“, но ние твърдо поемаме към Синанишката порта. За наш ужас маркировката през голямото равно поле е почти заличена, вече се движим без всякакви ориентири и търсим място, на което да се скрием от приближаващата буря. Такова не намираме, но пък, както често става в планината, изведнъж небето се прояснява, а дъждът остава някъде далеч от нас.
Синаница! Изграден от розово-сив мрамор, той с право се подрежда сред един от най-красивите върхове в Пирин. Висок е 2516 метра. Наричат го още Разцепения връх, Варовитата чука, Чуката. В циркуса под него пък е едноименното езеро. Въпреки, че идва малко встрани от останалите обекти в Пирин, Синаница е много посещавано от туристите място, заради космическите пейзажи наоколо.
В хижата няма места, но пък ни предлагат палатка. През нощта дъждът все пак се изсипва върху главите ни и за кратко време палатката подгизва във вода. Май сме забравили да пуснем ципа на входа до долу. Остатъка от нощта прекарваме на пода в столовата, където предвидливо са оставени дюшеци и одеяла. За такива тежки случаи като нашия.
Предстои последният, най-тежък преход – до хижа „Вихрен“. Избираме най-непопулярния маршрут през Влахинските езера, а пътьом се качваме и на самия връх Вихрен (2918 м), който е само със седем метра по-нисък от първенеца на Балканите Мусала в Рила. Това ни коства точно 12 часа ходене с умерено темпо. Не смеем да почиваме много, защото през половината от времето не сме съвсем сигурни в посоката. Успокояваме се едва, когато виждаме в далечината мраморния трапец, който сякаш е с полирани страни. Напълно изтощени, захвърляме раниците в подножието му и без товар на гърба се изкатерваме до горе. Вече не бързаме за никъде - нищо, че времето напредва и в хижата ще пристигнем по тъмно.
В североизточното му подножие се намират два циркуса - Големият и Малкият Казан. Към тях върхът се спуска със стръмна гола стена, а около казаните се среща еделвайс. Гледката към Бъндеришките и Влахинските езера е впечатляваща. Както и тази към Кончето. При толкова много красота ние сме безмълвни.
Мълчим и на следващия ден, когато раздрънкан микробус ни поема от хижата, за да ни стовари в Банско. Обратно в контрастния свят, който в името на парите унищожава безценното ни богатство – природата и отсича вековни дървета, за да строи на тяхно място бетонни хотели. В които никой няма да разказва приказките за любовта и вярата край Безбог...
