За управлението на цар Симеон не случайно се използва термина „Златен век”. Политическите, културните и военни постижения на България през този период нямат аналог в цялата българска история. Самата личност на Симеон е с твърде силна харизма. Той е роден принц, но не и престолонаследник; впоследствие монах; княз на България благодарение на детронирането от престола на брат му Владимир от собствения им баща – св. княз
Борис-Михаил; цар, титулуващ себе си „василевс (император) на мира” и „василевс (император) на българи и ромеи” и в същото време – книжовник, който „повече от всичко обича книгите” според един средновековен ръкопис.
За него преди 248 години Св. Паисий Хилендарски написа: „Защо бил знаменит Симеон? Понеже имал жестока и непрестанна война с гръцките царе и всякога ги побеждавал. Четири пъти ходил с войска в Цариград и пленил и изгорил много местности.
През неговото царуване 35 години българите и гърците нямали никакъв мир. От това време между гърците и българите останала голяма вражда и порицание – и до днес. Така Симеон освобождавал със сила българската земя…”.
Този образ на победоносен владетел отразява изцяло едно от измеренията на Симеоновото управление – пълното надмощие на България във войните й с Византийската империя, които в 33 годишното му царуване заемат цели 15 години.
Адрианопол – днешният Одрин, бил превзет два пъти от българският цар – през 914 и 922 г.; българските войски достигали Константинопол 4 пъти – през 913, 917, 921 и 922 г., като в някои от случаите столицата на Византия е била обсаждана.
В многобройните военни кампании българската армия няма загубена битка, докато Византия, освен всички загубени сражения, преживява и една изключително жестока драма – на 20 август 917 г. при р. Ахелой цялата византийската армия, събрана от европейските и азиатски провинции на империята, е буквално унищожена от българите, водени лично от своя цар.
Пътищата, използвани от българските армии при походите им към Константинопол, са преминавали покрай големите български крепости Русокастро и Маркели. Оттук по няколко трасета те са се придвижвали на югоизток, през големият византийски град Виза – античната Бизия, днес в Република Турция. Значението на този град, разположен само на 120 км. от Константинопол, е отразено в един твърде важен, но неизвестен за широкия кръг читатели исторически извор – „Житието на св. Мария Нова”.
Св. Мария Нова била съпруга на византийският военачалник Никифор. Починала през 902 г. във Виза и наскоро след това била канонизирана за светица. Погребана е в една от Визенските църкви, като ковчегът й станал обект на поклонение.
След битката при р. Ахелой българите нахлули на юг от Странджа, където постоянно нападали византийските крепости. След пет години жителите на Виза не издържали, подпалили собственият си град и избягали в Мидия, като изоставили ковчега на св. Мария Нова. Във Виза влязъл лично цар Симеон.
Ето какво направил българският владетел: „Симеон като пристигнал във Виза и я намерил без жители и без къщи заповядал… да разорат и засеят земята… Като заселил този град с някои от своите и като назначил някой си Вулия за командващ крепостта, той се отдалечил, за да уреди по този начин нещата и в другите градове в Тракия”.
От това сведение разбираме, че Виза е първият „уреден” по български правила град в тази част на Тракия, и то лично от българския владетел; едва след това той отишъл в „другите градове”. Но най-важно е известието за заселване на българи във Виза, което е пряко споменато в извора.
Едва ли можем да се съмняваме, че и в другите градове в тази зона положението е било различно. Напълно сигурно е, че и в тях Симеон е заселил българско население и оставил български гарнизони.
Това се разбира от друга част от Житието на св. Мария Нова, в която се говори за времето след смъртта на Симеон и подписването на мирният договор между цар Петър и император Роман Лакапин:
„Малко по-късно Петър, неговият син, наследил властта. Той… разрушил до основи завзетите от неговия баща градове в Тракия, повикал при себе си намиращите се в тях българи и с тях по същия начин разрушил Виза”.
На практика тези сведения показват не просто военното надмощие на една държава над друга, а опита на българският владетел да приобщи изконни византийски територии към България чрез заселване на българи в изоставените градове.
Това е първото по рода си и най-ранно известие за подобна политика на български владетел спрямо новозавладени византийски крепости. Въпреки че продължава едва 4-5 години, тя е ясен знак за намеренията на цар Симеон спрямо новите територии.
Длъжни сме да припомним, че в този период, докато българските армии воюват от Добруджа до Елада и от Хърватско до Константинопол, в столицата Велики Преслав са изградени църкви, манастири, дворци и крепостни съоръжения, които и сега поразяват с монументалния си облик. Но най-важното е, че българските книжовни центрове в Плиска, Велики Преслав, Охрид и Девол са в пълен разцвет.
Това е времето, в което св. Климент Охридски, св. Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, самият цар Симеон и много други автори поставят началото на българската литература, глаголицата отстъпва място на съвременната българска азбука – кирилицата, българската църква е независима и езикът, на който се служи в нея е славянобългарски.
Така че е редно да не забравяме, че блясъкът на България при управлението на цар Симеон е блясък не само на меча, но и на перото. Именно то сплотява българи и славяни в един народ – българския. Този процес, предизвикан и започнат от княз Борис, завършва напълно именно при цар Симеон.
В заключение само ще цитираме две мнения за великият български владетел. Първото е на корифеят на българската медиевистика проф. В. Златарски, според който „Само смъртта попречи на този железен човек да превърне Източната римска империя в българска”. А за големият руски византолог Г. Острогорски цар Симеон е „най-великият владетел, който Средновековна България е имала”.
