Неотдавна четох мнение на префърцунен автор, пишещ за „лайфстайл” списание с вече отдавна залязла слава. Същият сноб обясняваше, че няма как да пиеш ракия със салата и да мезиш с класическа музика. За нашата си, просташка ракия и просташка салата, дип чалгата си била идеалната просташка музика. Помислих да звънна по телефона и да му обясня как съм виждал известен български цигулар да пие ракия,
седнал под асмата, в крайморско селце, да яде шопска салата и да слуша Паганини. Нещо, което понякога правя у дома и аз, и мои приятели, които харесват класика. Отказах се, обаче. Едва ли щеше да ми повярва той, мерилото за „лайфстайл”, потомъкът със синя кръв, роден в разкошно двустайно имение, някъде в „Надежда 18”, „Обеля 30”, „Хладилника”, „Герена” или „Маймунарника”.
За елементарните умозаключения на този „ърбън пич”, пиещ уиски има известни причини, обаче. А ако смятате, че аз и моите хора, които са чували класика, сме жалки сноби от работническо-селски произход, също сте донякъде прави. Ако наистина бяхме такива аристократи на духа, едва ли щяхме да се оставим да бъдем посмешище толкова дълго време. А ако се повзрем в съвременните корени на своята простотия и гледаме честно, няма как да не стигнем до паметната дата 9 септември 1944 година, когато у нас е победила славната социалистическа революция. (И още по-назад, но мястото за тази статия е кът и машината на времето яхнете сами, след като прочетете тук написаното).
Както е вярно, че който лови риба в мътна вода печели най-сериозно, така е азбучна истина и, че който се наложи в смутни времена, вади сериозни облаги за години напред. В случая – 45, напълно достатъчни народът от прост и отруден да остане само първото. Няма как на мястото на фабрикант, събирал цял живот своя бизнес и отделял от времето и здравето си, да дойде полуграмотен, но напълно верен на Партията цървулан и това да не съсипе работата. Няма как хората да бъдат откъснати от земята си, от културата си и вместо нея да им бъде натъпквана в главата чужда култура и език и това да не се отрази фатално на будността на нацията.
Няма начин да ти бъдат запушвани очите и ушите за света, да знаеш, че само тук и „в братските страни” е хубав животът и това да не се отрази на умственият ти потенциал.
Всеки опит за интелектуални забежки е бил жестоко наказван – смъртта си е намерила дори и дъщерята на Първия, посмяла да разпространява идеи за „всестранно развита личност” и познание за далечни краища на света. Гражданин на социалистическото общество, който знае какво има на другия край на света, в Индия, не е лесен за управление, на него му трябва само да е наясно какво се случва в Девня и в петък да гледа съветската информационна новинарска емисия „Время”. Е, после и филма, хайде, петък вечер е, все пак...
Характерна черта на тъпака, издигнал се до най-висока власт, е да изпитва панически ужас от умни хора и да държи всиички под него да останат цял живот тъпаци. Шамари и простотия е най-ефикасната рецепта за такъв вид управление. Но, колкото и криво да седите, няма как да не отсъдите право, че поне, който искаше, все намираше начин да попрочете и се запознае с друго. Трудно, понякога опасно, но начин се намираше. Защото беше живо Желанието.
Нещо, което изчезна за нула време след другата светла революция – тази, мирната, безкръвната, от началото на 90- те години. Ето, замислете се, няма разлика в библотеките – те са си същите, книгите, макар и остарели, са си пак там. В тях е написано същото познание, което е било и преди. Но кой се интересува от нещо, което не е модерно, пък и не носи светкавични доходи? Когато четящи с мъка момчета започнат да изземват функциите на управители на обществото, моделът на Платоновата държава задължително отива по дяволите. Кастите зловещо се смесват, мускулите и мозъкът водят заедно и се получава нещо като изрод-заместител на съвременно общество.
Царството на глупостта съвсем не е приоритет само на следдеветосептемврийската вакханалия. Винаги щом нагоре изплуват прости хора, общественият вкус се променя по техен образ и подобие. И тук вече можете напълно да се съгласите с онзи автор от началото на разказа – няма как малоумници с един пръст чело да харесват иносказателния език на Езоп, красотата на играта с думите на Шекспир, сложната, но зашеметяваща музика на Стравински. Те нямат Капацитет, за да оценят тези неща. Техни са „селската баня – голям кеф”, „ше ти седна, няма да ти седна”, анцугът с трите ленти и циганските сериали. Подрастващите, виждайки какви вкусове се котират най-много в обществото, няма как да възприемат друго и да искат да бъдат по-различни. Тук-там сигурно сте виждали единични примери, плод на лични родителски усилия, за които с чисто сърце можете да възкликнете „Лудите, лудите, те да са живи!”
Докато властват цинизмът, простотията и нагаждачеството; докато неграмотни лумпени получават дипломи за висше образование, защото са функционери от управляващи партии; докато законодателният орган е пълен с тиквеници, за които връх в ораторското изкуство е „Позволете ми да изкажа несъгласие с преждеговорившия колега, когото дълбоко уважавам”; докато всеки се старае да е по-нисък от тревата, останал е глух, гласува със затворени очи и после псува с широко отворени уста, ще бъде така.
Триумф на простотията; въздишки по миналото (през последните дни особено актуални и сред сегашните управници); нелепа полицейщина; много тежък комплексарлък.
Обаче, има някаква светлина в тунела, нали сами си го казваме постоянно:
„Прост народ – бедна държава.”
Постоянно си го казваме.
Е, и?
