Една от най-древните породи коне е ахал-текинският. Смята се, че той е един от предшествениците на арабския кон.
Автор: Стефан Симеонов
Специалистите го причисляват към групата на пустинните ездитни породи. По-скоро обаче той не е възникнал в пустинята на Туркменистан, където е най-разпространен и до днес, а по хубавите пасища и край реките, най-вероятно след изкуствен подбор. Затова смело ще предположим, че тъкмо това е изконният тракийски кон.
Историографията ни накара да повярваме, че траките са конен народ, властелини на конете. Омир непрекъснато повтаря „траките-конеборци“. И толкова. Въпреки стотиците гробове, където се откриват тленните останки на отпътували заедно със стопаните си в отвъдното коне, не се открива нито една тяхна класификация.
Прави впечатление обаче, че в стенописите т. нар. „надгробни могили“, изобразените коне очевидно са ахал-текински. Няма как да не забележим така характерната за тази порода тилна извивка – неин отличителен белег е странният начин, по който главата се „закача“ за шията, а именно в остра извивка в тила, докато стандартно това става почти перпендикулярно, като главата е поставена ниско, почти под прав ъгъл.
Картината, която можем да наблюдаваме в Александровата могила, е по-слаба и не толкова детайлна. Но в Казанлъшката гробница виждаме коне, които точка по точка отговарят на описанието на породата, все едно че са на снимка – стройни крака, могъщи задници, яки вратове, не толкова дълбок гръден кош, ниска брадичка, тилна извивка, остри черти, прави носове, щръкнали уши, дълги и извити гърбове.
Очевидно всичките от една и съща порода. И всичките ездитни, но впрегнати в състезателна колесница, както се вижда на картинката – не толкова тежка, но все пак изискваща силен врат. Шест коня, нарисувани в подробности, изключително пасващи на описанието. Различни само с това, че са видимо малко по-едри.
А това, както и предположихме, се очаква от кон, който не живее в пустините Каракум и Къзълкум, а по долината на Марица.
Да погледнем и изображенията на култовия тракийски конник.
Дори и в най-лошите каменоделия и барелефи с ниско качество пак си личат основните характеристики на ахал-текинеца: дъговидната тилно-вратна извивка и ниската муцуна. Същите черти откриваме и в множество ритони.
Ако си бяхме поръчали на някой майстор да ни направи ритон с изображение на ахал-текински кон, той щеше да изглежда точно като боровския ритон например.
Тракийската конна селекция
Днес принципът на селекцията е инбрийдингът – т. е., ако в едно котилo има екземпляри с полезни качества, кончетата се разделят и после се кръстосват братя със сестри, за да се запазят добрите им свойства. Това се прави при котки и кучета. Царските родове и най-висшите благородници в Египет са се женели за сестрите си.
Селекцията, прилагана днес на всички чисти породи, преди хиляди години е била прилагана на хора и изобщо не е била чужда на древния свят.
Какво ни говорят откритите в тракийските гробници скелети на коне?
Кончетата в Злата могила са с малки глави и яки вратове, което издава ездитния им тип. Главата е сякаш закачена с кука за врата. Дори и в смъртта скелетът е съхранил… популярната тилна извивка. Нослетата на животните са правилни дъги. Те имат не много широк гръден кош и дълги крачета. Всичко това почти не оставя съмнение от каква порода са били.
Да погледнем обаче и в могилата при Караново. Двете нещастни кончета в нея са погребани в четириколата каляска и очевидно не са ездитни. Те имат огромни глави и много къси вратове, мощен гръден кош и по-къси крачета.
Ако сравним скелетите в двете погребения, бихме казали дори, че са на различни животни. Но те са на коне и ни дават неопровержимо доказателство за наличието на изкуствена селекция при траките.
Докато в Злата могила са погребани дедите на ахал-текинеца – гордата и рядка днес порода, късовратите и късокраки мощни коне край Караново са очевидно от тежкотоварна порода.
В „История на Животните” Аристотел пише: „В много случаи причината (за размера) е в кръстосването, например в Илирия, Тракия и Епир магаретата са малки, а в келтската и скитската земя изобщо не се раждат”.
Същият автор на други места твърди например, че в Тракия се отглеждат най-големите биволи в света. По отношение на селекцията при траките еднозначно е и свидетелството на спартанския поет Тиртей, който във фрагмент 20 от „Песен І“ споменава:„Мизите откриха кръстоската на магаретата – жребци с кобили”.
Друг съществен момент за селекцията, както знаем, е умението за изхранване, за което Аристотел също ни е оставил интересно свидетелство: „А траките угояват (свине), като първия ден им дават да пият. После прекъсват – най-напред един ден, след това два, подире за три и четири до седем дни. Животното се угоява с ечемик, просо, смокини, жълъди, диви круши, краставици”.
Което от своя страна показва, че траките явно са имали и система за хранене на животните, включваща фуража и водата.
Невероятното наследство, което проспахме
Съществува нещо още по-интересно – писмено подробно доказателство, макар и непълно, за това как са били тренирани конете на хетите, за да тръгнат с бойните колесници. Този запис е познат като „Стела на Кикули”, от която днес са запазени фрагменти. Кикули по произход е митаниец, но каменната стела е хетска.
Записана е на шумерски клинопис на лувийски (хетски вариант) и представлява инструкция към конярите от страна на главния коняр – Кикули, как да тренират конете. Правена е по времето на цар Супилулима, дядо на участвалия в Кадеш Муватали, няколко десетилетия преди битката.
Супилулима е известен като много амбициозен водач, почти унищожил Митани и превърнал го в хетски васал, а също и с доста сериозните си субсидии на редица вътрешни размирици в Египет (времето на царуването му съвпада с предполагаемото време на фараона – отстъпник Ехнатон и размириците около него). При този цар хетите се превръщат в световна свръхсила.
В цялостния си вид стелата е съдържала подробен 214-дневен режим на тренировка на бойния кон. Макар и крайната цел да е впрягането на животното в колесницата, обучението не е залагало на това, а на тренирането на коня като спортист и изграждането на пълно доверие между него и ездача.
Още на пръв поглед се вижда, че конят е бил трениран на принципа на съвременните човешки спортни режими – единство на натоварване, хранене и почивка. Освен поразителните принципи в тези тренировки, които напълно съвпадат със съвременната практика, стелата съдържа и точни рецепти за комбиниране на фураж.
Само ще вметнем, че днес съставът на комбинираните фуражи се пази в дълбока тайна, а всеки треньор си има свои подходи в храненето. Докато каменният надпис от древността откровено разказва какъв точно е бил диетичният режим по време на тренировъчния цикъл.
Най-изненадващото е, че в определени случаи фуражът се е поднасял сварен, което очевидно е с цел да се подобри усвояването му. Но се питам откъде са можели да знаят това „примитивните” народи отпреди 4 хилядолетия? За тази цел е трябвало те отлично да познават как точно работи храносмилателната система!
Още по-странно е споменатото в стелата редуване на подсладени и подсолени храни – нещо, което беше таен принцип в културизма преди... десетина години. Така наречената „натриево – калиева помпа“ се води за физиологията от 50-те години на ХХ век.
Тя се използва от спортистите за изчистване на мазнините, задържане на вода при нужда или пък на хранителни вещества. На практика представлява естествено стимулиране на ниво мускулна клетка.
Откъде са могли да знаят всичко това хетейците е вълнуващ въпрос, засега без отговор. Без отговор са и много други въпроси, свързани с траките, а оказва се и с най-добрия им приятел – конят. Защото засега той е натирен да пасе някъде из азиатските пустини и никой не обръща внимание на житие-битието му по нашите земи.
