Преди 180 години в Карлово се ражда най-великият син на майка България – Апостолът на нашата свобода
Автор: Диана Славчева
На 18 юли преди 180 години в Карлово се ражда най-великият син на майка България – Апостолът на нашата свобода Васил Левски. По пътя си към своята Голгота той минава през много селища в страната ни, като навсякъде оставя дълбоки и незаличими следи в народната памет.
Много са и имената, които той използва в паспорти и тескерета и като революционни псевдоними – дякон Игнатий, бай Драгню, бай Филип, Аслан (лъв) Дервишоглу, Ованес ефенди, Главния книжар, Джингиби, Стан Станкулеску, Дидьо Пеев, Тропчо и т. н.
Благодарение на Иван Вазов след обесването му много широко разпространение добива прозвището Апостола. Но и до днес на много места Васил Иванов Кунчев е известен просто като Даскала.
Едно от тях е скътано в покрайнините на родния му град, сред ароматните гюлове на Розовата долина, досами полите на Средна гора и край бистрите води на река Стряма. Това е село Войнягово, където той за първи път се цани за учител по Великден на 1864 г. – само дни, след като на Гергьовден саморъчно отрязва дългите си на свещеник коси и се „раздечва”.
Съдбата не случайно го отвежда в това населено място, където има не малко роднини. Там се заселва през 1812 г. дядо му по бащина линия Кунчо, след като убива в Пловдив Сабри бей.
Овдовял междувременно, той се жени за войняговката Яна Искрюва, но след едно свое ходене до Карлово при сина си Иван – бащата на Левски, е нападнат от турци-разбойници и пребит до смърт. Най-големият му син – чичо на Дякона, е Видул войвода, който имал много ятаци във Войнягово.
Роднините винаги оприличавали Левски с този негов бунтовен близък, заради поразителната физическа прилика между тях. От друга страна братът на майка му – Генчо Караиванов, държал известния в региона Караиванов хан.
След смъртта му той бил поет от сина му Васил – съименник на първия си братовчед, и впоследствие ханът се превърнал в комитетско сборище и в него се провеждат тайните заседания на революционерите. Приют тук след време намират Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и др.
Тъкмо в този хан по Гергьовден на 1864 г. се отбил и Васил Левски, за да занесе една боядисана от майка му прежда и вуйчо му го уговаря да го придружи до Войнягово, където имал дюкян с бакалски стоки. Същия ден там се провеждал най-таченият селски празник и по стара традиция местните жители нарамили агнета се събрали на една поляна край селото, за да прикадят жертвените животни в чест на свети Георги.
Бившият вече калугер се включил в службата, като пригласял с омайващия си глас на тукашния свещеник. Войняговци останали запленени от гласа на напетия гражданин, в чието лице разпознали сина на рано овдовялата карловка Гина Кунчева, при която често ходели да боядисват гайтаните си.
И тъй като селският чорбаджия често ги лъжел при събирането на десятъка, използвайки тяхната неграмотност, решили да главят раздечения песнопоец за даскал. Църковното настоятелство му отпуснало възнаграждение от 800 гроша и решило да преустроят църковния навес за дърва в училище. Едното помещение превърнали в класна стая, а другото предоставили на даскала.
Той обаче рядко оставал да преспи в него. Предпочитал да се приюти в схлупената къщурка на баба Ивана в края на селото, откъдето лесно можел да се измъкне незабелязано от Войнягово. А и в по-късни времена – вече като издирван бунтовник, да намира тук убежище и подслон.
При един от тези случаи заптиетата го сварили при старата му хазяйка. Но тя не загубила самообладание. Наскоро снаха й била родила и била отделена в самостоятелна стая, тъй като тогава строго се спазвало изискването мъже да не виждат родилката 40 дена, докато тя се „чисти”. Баба Ивана чевръсто я вдигнала от ъгъла и настанила на нейно място до пеленачето Левски, като го наметнала със завивките.
Понечил един от турците да провери и тази одая, но съобразителната войняговка го предупредила да не влиза, че вътре има родилка. Въпреки това той надзърнал вътре, па затворил вратата. Ивана го нахокала: „Върни се и остави пара, че да не вземеш съня на детето”. Турчинът сконфузен я послушал, оставил монетата и се изнизал на пръсти от къщата.
Когато Даскала напуснал селото след близо две години престой в училището, той взел скритите у баба Ивана пушка и елече и й оставил 2 наполеона със заръката да си купи нива. И жената наистина купила нива, която войняговци после наричали „Нивата на Левски”.
Ивана се вслушала и в молбата на Даскала, който я заклел да не споделя с никого нищо за него. Въпреки че доживяла 104-годишна възраст, тази смела българка така и не обелила повече дума за учителя и много сведения за престоя му във Войнягово завинаги останали неизвестни.
Но и доста факти за неговото присъствие тук все пак са съхранени и до днешни времена в народната памет, предавани като легенди от поколение на поколение. Младият даскал бързо спечелил сърцата на учениците си. Във възпитаването им той заменил битуващата по това време система от сурови наказания, шляпане с пръчката по задните части на немирниците и строга дисциплина с въздействието на своята харизма, авторитет и назидателен поглед.
В спомените си един от неговите възпитаници – Петър Стоянов, споделя: „Ние имахме страхопочитание към учителя си. Достатъчно беше да хвърли един строг поглед върху някой ученик и той щеше да се закове на мястото си”.
Даскалът подхожда новаторски и спрямо взаимноучителната метода. Незабравим и до днес е един епизод от неговото даскалуване, разказан от братовчед му Васил Караиванов и увековечен от Захари Стоянов в биографичната му книга „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му”: „Учениците му разправят, че той взимал едно агне, едно куче и една котка.
Тези три животни отначало живели в голяма вражда помежду си. Той показал на своите ученици начина на примирението, като успял да приближи тези животни. Отначало те бягали едно от друго, но толкова се сближили, че трите вкупом стояли и не се разделяли”. Така нагледно Левски демонстрирал на своите възпитаници идеите си, че в света няма място за антагонизъм.
Бидейки спортна натура, той първи започва да преподава физкултура. Редовно в хубавите дни извеждал учениците си край селото на Дългата поляна, на Рошава могила, край Юнашкия къмък или край река Стряма, където ги упражнявал в бягане, скачане и други дисциплини. По-късно, вече като учител в севернодобруджанското село Еникьой, той ще направи и прословутия си лъвски скок...
Левски печели уважението не само на двадесетината си ученика, но и на всички в селото. Той е канен на всички годежи, сватби и кръщенки, където винаги бил посрещан като най-личния гост. И на всяко събиране пеел любимите си песни, на които научил и войняговци. Не пропуснал и да разучи местния автентичен фолклор, който много му харесвал.
Пенка Танчева – председател на днешното читалище в селото, което носи името „Васил Левски”, праправнучка на един от учениците му, е запомнила от баба си, че нейната баба й разказвала, как докато пасели добитъка в гората, често войняговските пастири го срещали да се разхожда сам и да си пее на воля сред дърветата.
Тук, във Войнягово, Левски изпитал силни чувства към красивата и работлива девойка Йова. На седенките все я подканял заедно да изпеят любимата му песен „Мари заискали се мома и момък”. При едно от по-късните си идвания в селото й донесъл гердан.
Очевидно и Йова не била безразлична към синеокия даскал, тъй като дълго време след неговото заминаване тя не се е омъжила и когато след години се задомила и родила син, тя го изучила за... учител. Въпреки че съпругът й имал дюкян в столицата и момчето е можело да наследи търговията на баща си.
Когато във Войнягово стига вестта, че техният даскал е обесен, църковната камбана не спира да бие цяла седмица, а всички жени в селото връзват черни забрадки и обличат черни дрехи. И продължават да носят черно дълги години занапред. На врата им се белее само „галустникът” – бяло парче плат на деколтето...
Васил Левски, както отбелязва Захарий Стоянов, никога не се е готвил да става народен учител, обаче условията го заставят известно време да бъде просветител. Опитът, добит от тези дни, впоследствие му става най-ценното оръжие в изграждането на могъща комитетска организация.
Основите на това „Тайно братство”, прераснало по-късно в революционен комитет, бъдещият Апостол на свободата поставя именно във Войнягово. Защото покрай даскалуването си там се е убедил, че войняговци са будни, юначни, честни и достойни българи.
