Бащата на соцреализма избягвал да споменава дори името на Алеко Константинов
Автор: Борис Цветанов
Един факт около личността на Алеко Константинов бе строго крит и охраняван у нас – особено през периода 1944-1989 г. Преди това той бе добре известен на така наричаните „прогресивни писатели“, а след това пък вече не представляваше интерес за никого.
Става въпрос за пословичната люта омраза, която бащата на социалистическия реализъм Максим Горки изпитвал към Щастливеца.
Отричането на един талант от друг е познато явление, откакто литературата съществува. Платон отричал Омир, Пушкин – Юго, Ницше не понасял Стендал, Волтер – Шилер, Симеон Радев – Яворов.
Всички те обаче са спазвали някакво приличие. Докато при Максим Горки нещата излизат извън всякакви рамки на разумното. Той дори смятал за унизително да споменава името Алеко Константинов. Налагало ли се да обели зъб за него, казвал „оня българин“ или само „българина“.
Колкото до „Бай Ганьо“, отсичал, че книгата не само е бездарна, но направо вредна.
В статия в „Правда" от 23 април 1931 г. гневно изразява недоумение от това „как е възможно книга като тази да бъде най-популярна в литература, в която има имена като Иван Вазов, Петко Славейков, Петко Тодоров и много други наистина талантливи писатели..." Наблюдателният читател вероятно е видял, че и Ботев не съществува за Горки.
Поетът Атанас Смирнов е единственият, който се е опитвал да повдигне завесата на тайната. Непрекъснато е тормозел Георги Бакалов, един от малцината българи, другарували с Горки. Бакалов обикновено се правел на ударен, но веднъж Смирнов го притиснал до стената: Ами ти си бил по време на излизането на статията в Москва! Не можа ли да излезеш с опровержение?!
Георги Бакалов не изтраял:Ти си наивник бе, Атанасе! Горки тогава беше на върха на славата, може ли да си представиш какво го чака оня, който му излезе насреща дори за нещо дребно! А освен това – как си представяш опровержение на написано в официоза, ами ти автоматически ставаш враг на Партията и народа ! Направо те прибират в ГПУ за антикомунистическа диверсия.
Георги Бакалов обаче греши. Имало е поне един човек в СССР по онова време, който ребром е поставял въпроса на Максим Горки за признаване и на Алеко, и на Ботев.
Бил е българин. Игнатий Казаков. Професор медик. Често бил в компания с Георги Димитров, Васил Коларов, Кръстю Раковски и други българи. Едър мъж, с буйна коса, Горки му казвал, че прилича повече на музикант от времето на Виенската класика, на оперен певец или велик актьор, отколкото на лекар.
Или е гений, или е мошеник – казал по адрес на Казаков веднъж на Сталин.
Казаков се смятал за откривател на нова методика на лечение – лизатотерапия. Здравните власти всячески толерирали изследванията му, които той старателно криел, тъй като според него методът му може да се дискредитира, ако се прилага небрежно.
Казаков бил фанатичен поклонник на Ботев и често в компании декламирал негови стихове. Веднъж влязъл в бурен спор с Горки, подкрепян от Кръстю Раковски, виден българин, другарувал с Ленин, висш партиен функционер и държавен деятел, че е време съветският читател да бъде запознат и с Ботев, и с Алеко Константинов, а не само със стиховете на Люба Ивошевич.
Нарекъл поетесата „пишуркаща“, което не могло да бъде разбрано от Горки, тъй като му се губело в превода.
Иначе отричащият Ботев баща на социалистическия реализъм свалял звезди от небето на съпругата на Георги Димитров, хвалил я за лириката й. Отнякъде дори бил се информирал, че първият, който забелязал дарованието й, бил сам Иван Вазов.
Горки дори станал поръчител на Любица Ивошевич за членство в Съюза на съветските писатели. В съюза се шушукало, че бил хвърлил око на сръбкинята. Смятал, че можело да го огрее. По това време изгарящата от ревност Люба пишела шизофренични писма до лидерите на комунистическите партии в Европа с неизменно съдържание: „Другарят Димитров ще пристигне във вашия град. Пазете съпругата си...“
Все по това време – през януари 1931 година, литературната секретарка на Горки Мария Закревская - Бекендорф (още баронеса Будберг, наричана в интелектуалните среди на Москва Мура, а в Сикрет сървиз – Червената Мата Хари) отправя искане до чекиста, възпитаник на Сорбоната, Борис Афанасиев (той – Борис Манолов Атанасов, роден в Лом) да преведе по спешност и по лична молба на Максим Горки „До Чикаго и назад“ на Алеко Константинов. Към нея пък Горки отправя искане да му подсигури книгите му с очерци и памфлети „Мои интервю“ и „В Америке“, издадени през 1906 година.
Не е кой знае колко трудно да се разгадае какво е искал да сравни Горки.
„Мои интервю“ и „В Америке“ са две книжки, малко известни дори и на специалистите. Общото мнение, доколкото го е имало, за тях не е много ласкаво. Сам Горки ги смята за несполуки. И двете са поръчани лично от Ленин, с когото Горки се среща за първи път през 1905 година.
През януари 1906 г. писателят е изпратен от партията в САЩ нелегално, за да агитира в полза на Руската революция. Както и да напише книги памфлети, разобличаващи капиталистическата действителност.
Книгите са написани веднага след завръщането, но остават в сянката на излязлата през същата година класика „Майка“ и пиесата му „Врагове“.
След бурния спор с Игнатий Казаков, на когото приглася и авторитетният Кръстю Раковски, Горки решава да се запознае по-отблизо с пътеписа на Щастливеца. Темата, по която е писал българинът, съвпада с проблематиката на памфлетите му.
Горки е достатъчно умен, за да разбере, че силата на разобличението на капиталистическата действителност у Алеко, без това да е била целта му, е несравнима по талантливо представяне пред написаното от него. Честолюбието му окончателно ударило везната – не можело вече и дума да става нещо добро да се каже за „оня българин“.
Доколко тежка е била присъдата на Горки, си личи от факта, че първият превод на „Бай Ганьо“ на руски се появява едва през 1968 година, а на „До Чикаго и назад“ – през 1970 година.
На 11 май 1934 година умира синът на Горки Пешков, на 18 юни 1936 година – самият Максим Горки.
По това време е арестуван за изменническа дейност и организиране убийства на висши партийни и държавни ръководители шефът на тайната служба на СССР Хенрих Ягода (Гирш Йехуда). Обвинен е в убийството и на Пешков, и на Горки.
Новият шеф на НКВД Николай Ежов разравя купищата доноси и открива небивалици за враждата между Горки и Игнатий Казаков.
Самият Казаков е арестуван и е съден по един от прочутите Московски процеси, обвинен в шпионаж в полза на англичани, американци, германци и японци. На него му е вменена вината за умъртвяването на Горки по заповед на Ягода. По същото дело е съден и Кръстю Раковски.
