Полковник Владимир Серафимов – рисунка от проф. Александър Поплилов
05 Септември 2012, Сряда
Защо днес смолянското село Аламидере носи името на славния полковник Владимир Серафимов
Автор: Никола Гигов
България е оцеляла с песента на храбрите. Запее ли се „Велик е нашият войник” и кръвта застива. За да поникнат незабравимите думи: „Аз го виждам как марширува към неприятеля, шинелата му скъсана, фуражката – смачкана, ботушите – грамадни и пробити, дъжд, сняг вали, тежката раница на гърба му, пушката на рамо, той върви безропотно, но с голяма обич и чувство за подвиг”.
Колко от тия наши герои се върнаха у дома си?
Но българското „ура” и песента „Велик е нашият войник” гърми до хоризонта.
Ето – виждате ли – това е манастирчето „Св. Атанас”. На билото на Кайнадина. Тук полковник Серафимов не прие заповедта за отстъпление, а заповяда на войниците да се строят. А до войниците застанахме и ние, родопските овчарчета...
Полковникът излезе на пруста, застана пред войниците и не започна по устав. Разпери ръце, погали родопските гори и върхове и с вълнение, което извира направо от сърцето, каза:
- България е малка, но е кътче от рая и в нея живее храбър и героичен народ!
Тия думи ме хванаха за гърлото.
- Юнаци, „летящата поща” донесе вест, че турците изкарват дългобойни оръдия на Дълга усойка. Ако те избутат оръдията на върха, ще изгорят българските села.
Лицето му потъмня. Нямаше сили да гледа войниците си.
- Имам заповед за отстъпление! – промълви глухо полковникът. Боровете се стаиха. Сърцата ни се свиха. – Вие съгласни ли сте да отстъпим? Та тия български села вчера ни посрещнаха с венци и китки. Ако ги предадем, ще изколят всички!
- Не! Не! Не сме съгласни! – извикаха войниците му в един глас.
- Тогава решавам сам… Поемам риска на моя отговорност. Ще вървим напред. Само напред. Противникът е няколко пъти по-силен от нас. Но аз не ще отстъпя селата, в които вчера бях посрещнат като освободител. Вие, мои храбри юнаци, сте синове на героите на Шипка. Несломима е вярата ми в мощта на моя полк. През моя труп само когато мине врагът – тогава…
И настъпи тишина. Героична тишина. Един едър, непознат фелдфебел, излезе не по устав пред строя, свали фуражката и рече:
- Войниците знаят какво ги очаква и са готови за атака. Те са готови да умрат за Родината. Но ви молят да им разрешите преди боя да сторят едно българско хоро и да се сбогуват с тая родна земя, преди да влезнат в атака…
Брадичката на полковник Серафимов трепна. Той разтри с длан челото си, може би прикриваше сълза.
- Разрешавам!
Не зная от кои раници, но излезнаха две гайди. Те засвириха хоро, а войниците оставиха раниците и пушките и се наловиха на него... И ние, овчарчетата, се наловихме до тях.
Завъртя се един керкел (кръг, б. а.), после два керкела, после три керкела около полковник Серафимов. Той стоеше прав в средата на хорото – като стожер. Всички войници потропваха с нозе тая родна земя, сякаш разговаряха и се прощаваха с нея.
Те гледаха командира си, увиваха хорото около него и по същия начин щяха да го бранят от смърт и до смърт. Всички ръце се държеха здраво –стиснати и преплетени с взаимна обич, и ритъмът на това последно, силно, обично българско хоро отекваше в скалите на Кральов камък.
А когато полковник Серафимов наложи фуражката си, хорото се пръсна, войниците нарамиха раниците и пушките и се строиха. После поеха към връх Средногорец.
Очакваше ги най-голямото сражение – последно за някои. Но всички вървяха смело напред!
Три дни ще воюват – на 19, 20, 21 октомври 1912 година. Най-кръвопролитната битка ще е в последния ден. С много ранени и убити…
Но утре родопското село Аламидере ще се нарича село Полковник Серафимово.
Но утре на връх Средногорец ще викат „Родопската Шипка”.
А поетът ще пише: „И в тоя миг на боя ръкопашен,/ и в тоя миг на вихрена разплата,/ на щиковете – огнени и страшни,/ блестяла на Родопа Свободата“.
Битката при Аламидере е сблъсък между български и османски войски, състоял се на 21 октомври (3 ноември по нов стил) 1912 г. по време на Първата балканска война край село Аламидере, 15 км югоизточно от днешен Смолян. С победата си в тази битка 21 средногорски полк овладява горното поречие на Арда и създава благоприятни предпоставки за пълното освобождаване на Родопите от османско владичество. В чест на тези събития през 1934 г. селото е прекръстено на Полковник Серафимово (по званието и името на командира на полка), а една от височините, около които се води битката, е наречена връх Средногорец...
След поражението си турците отстъпват на южния бряг на Арда и с малки изключения повече не застрашават района. Ден след битката, на 22 октомври, войските на Серафимов овладяват почти без съпротива Голям Палас и Смилян. Бойните действия затихват за около две седмици. В началото на ноември българските войски преминават в настъпление, изтласкват окончателно османците от Родопите и до средата на месеца завладяват териториите до бреговете на Егейско море.
В битката при Аламидере загиват 35 българи. 75 са ранени, а 22 са безследно изчезнали. Точни сведения за турските загуби липсват, но само убитите са над 180.
