Офицерът спасява живота на десетки обречени четници. На 7 май през 1876 г. манастирът, в който се укриват хората на славния поп, е разрушен с артилерийска стрелба
Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска
За сражението при Дряновския манастир много се е писало и доста се знае, но от главните действащи лица в него малко известен остава българският офицер от руската армия Петър Пармаков – военният ръководител в четата на Бачо Киро и поп Харитон, прочула се с героизма си, проявен по време на драматичните събития от 1876 г.
„Пармаков беше един от най-решителните и смел борец в нашата чета. Той беше душата на четата със своята умела команда“ – пише оживелият по чудо бунтовник Петко Франгов от Бяла черква в книгата си „Белочерковската чета“, издадена през 1909 г.
Петър Николов Пармаков е роден през 1850 г. в планинското селце Градец в Котленския Балкан. Родителите му – Никола Жейнов и Станка Николова (Мезюва), са твърде заможни. Имал двама братя – Тодор и Васил, и сестра Руска. Петър бил най-малкият от децата в семейството, но най-буйният и любознателен.
Презимето си, по-точно прякорът Пърмаков получил от баща си, който имал „по шега на природата“ по 6 пръста на двете си ръце. Та за тази му „извънредност“ турците му викали Алтъпармака, което ще рече Шесторъкия.
Никола Алтъпармаков се занимавал с воденичарство и тепавичарство, като воденицата и тепавицата си наследил от своя баща Жейно Джидожов, а той пък – от своя дядо и прадядо.
Никола имал и овце, които се пасели в равнината на Добруджа, където бил купил къща в с. Малък Гаргалък в Кюстенджанския район. Освен него и много други жители на Котел, Градец, Жеравна, Ичера, Катуница и пр. имали големи стада в Добруджанския край. За да ги пазят от турците, те обучавали силни кучета, които можели човек от коня да смъкнат, ако не ги спре овчарят. На вратовете си четириногите пазачи имали окачени яки халки с железни шипове – за отбрана от турци и от вълци.
Семейството на Петър било гостолюбиво и милостиво към по-бедните си съселяни. Населеното място било чисто българско и нямало нито един „кьорав турчин за цяр“, както се викало. Затова и момчето растяло на свобода и рядко чувало за турци.
Баща му бил строг и „лют като петелка чушка“, но справедлив. Когато най-малкият му син се връщал вкъщи цял изпокъсан след борба с другарите си, родителят му го налагал по гърба с „няколко оки бой“...
Първоначалното си образование Петър завършил в родното си село при учителите Върбан Димитров, а класен ръководител му бил Димитър Русков – баща на известния генерал Радко Димитриев. Благодарение на него даскалото в Градец било по-добре устроено, отколкото училищата в близките Котел, Сливен и др. Освен това, селото разполагало с черковно-училищна каса с половин милион гроша, а също и овчарска и еснафска каса, което го правело сравнително богато и свободно от турци.
След като се изучил през 1863 г., Петър за първи път отишъл при братята си в Добруджа, където те пасели фамилните стада. Тук престоял 3 години и се научил да свири на кавал. Но и видял що е то турчин, татарин и черкезин, които по тези места много тормозели българите. Разбрал и що е то черна робска мъка.
Така, срещайки се „очи в очи“ с робството, той закопнял за свободата на родното си село и казал на батковците си, че „не може да трае като другите овчари“ как „турчин бесней из Добруджа“.
Като се прибрал в Градец, баща му го пратил да учи в Котел, където главни учители му били Тодор Икономов и Сава Доброплодни. След завършването си заминал за Цариград с намерение да изкара пари, за да учи в Русия.
През 1868 г. четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа минали в България и всяли панически страх у Високата порта. По тази причина властите не му дали паспорт и той се върнал при братята си. С гаранциите на брат му Тодор и на Петър Савов Огнянов работата била „скалъпена“, издали му паспорт и Петър Пармаков заминал за мечтаната Русия.
Преди да тръгне Матей хаджи Петров от Кюстенджа му дал „препоръчително писмо“ до генерал Иван Кишелски, който бил родом от Котел и много влиятелен, тъй като бил в руската армия по време на Кримската война (1854-56 г.), където се отличил с храброст и бил награден от руския цар със златна сабя и кръст „Св. Георгий“. Той имал голям авторитет в Русия и в писмото до него се искало съдействието на генерала да приеме младия Петър и да го настани в училището, което желае.
Отначало българинът постъпил в семинарията, но според едно писмо до братята си от 18 септември 1870 г., натурата му не ставала „ни за поп, ни за калугер“. С много усилия и с много прошения от негова страна най-накрая – с писмо, носещо датата 10 януари, Пармаков съобщава, че с помощта на Кишелски е постъпил във военното училище в Кишинев. Той пише на братята си да му пратят пари като продадат овцете му, за да се издържа. Адресът, който дава, е: 59-ий Люблински пехотен полк, 7-ма рота, Кишинев, Бесарабска губерния, за „волноопределяющему болгарине П. Пармакову“.
На 7 декември 1875 г. той съобщава в писмо, че вече е завършил юнкерското училище и е произведен „протопей“ в същия полк. И още – че е приведен в град Николаев, Херсонска губерния. За този си чин той получавал по 100 рубли на месец и се зарича вече да не „захецва“ братята си за пари.
На 15 март 1876 г. Петър Пармаков нена-дейно се появява при Тодор в с. Малък Гаргалък – с цивилни дрехи от сукно и с черен астаганен калпак. Носи и един малък револвер и една книга – това е целият му багаж. Стои тук само 3 дни, заявявайки че бърза, защото бил „задължен да свърши една работа“. Наред с това, по някое време рекъл на брат си под секрет: „Бате, продайте си тази година половината от стоката (добитъка), та да имаш пари за всеки случай.
Сърбия скоро ще отвори война на Турция... да ти се намерват пари, защото ний сме тръгнали вече да размиряваме народа против турците да въстава, че вече е срам за нас, българите, да пъшкаме под турски ярем. В Русия не можем да си подадем главата от присмехулки, смеят ни се, ти казвам, бате. Задето търпим като овни под един див и невежа народ, какъвто е турският. Туй вече не може да се търпи! Ний ще се борим за нашите человечески правдини“...
След това Пармаков заминава за Румъния и се установява в Букурещ, където в края на март 1876 г. се запознава с Филип Симидов и други революционни деятели. В началото на април с. г. той вече е в България по плана на Букурещкия централен комитет, за да вземе живо участие в подготвяното за 1 май въстание.
На 27 април отива с поп Харитон в Горна Оряховица, за да се срещне с Георги Измирлиев – Македончето и Иван Панов Семерджиев. Но в същия ден заради предателство и двамата са заловени от турските власти и арестувани. Вечерта поп Харитон, Пармаков и Димитър Атанасов – Русчуклийчето (станал по-късно знаменосец на четата) успяват да се „изскубнат“ от градчето и да стигнат сборния пункт на готвената в този край чета – с. Мусина. Когато белочерковската чета от 103 души, начело с Бачо Киро пристига тук на 28 май, за главен войвода е избран поп Харитон, а Петър Пармаков й става военен командир.
Героичното сражение
Цели 9 денонощия се водят страшни битки с многочисления турски аскер, башибозук и черкези. Под стратегическото ръководство на Пармаков дружината успява да удържи опасното си и крайно неблагоприятно положение зад дуварите на Дряновския манастир. Придвижвайки се от позиция на позиция, военният командир разпределя и окуражава изморените четници. Не малко от тях вече са паднали, застигнати от турски куршуми. Самият поп Харитон, ослепен в барутната стая, не можел да изпълнява функцията си на войвода. Така че Пармаков изцяло заел неговото място.
Когато обителта пламва, той взима едно рисковано, но единствено правилно решение – да се направи пробив през турския обръч при манастирското лозе. „В сравнение с нашия неприятел, ние 50 пъти сме по-малко, но като знаем, че ще изпълним своя дълг, то трябва да не се плашим и да се не отчайваме!.. По-добре е да умрем славно тук, на бойното поле, с оръжието в ръка, отколкото да се предадем... в ръцете на петвековния наш мъчител!“ - обръща се той към бунтовниците. След което знамето, ушито от Ирина Бачокирова, е изгорено, за да не попадне в турски ръце.
Петър Пармаков разпорежда кой каква група ще води извън портите на манастира в нощната тъма. Той дава нареждане Бачо Киро да поведе една част от четниците. Друга част се води от поп Гавраил – брат на Бачо Киро, трета – от друг въстаник.
Настъпва съдбовното време. Започва опитът за пробив. Саби секат наляво и надясно, като тъмата пречи да се види кой е враг и кой не. След гърмежите, виковете и звъна на саби настъпва тишина. Живи остават малка част от бунтовниците, укрили се по околните пещери.
Петър Пармаков, който бил най-отпред и окуражавал с команди четниците, по сведение на свещеник Франгов „падна най-геройски убит от неприятелския куршум в сражението при манастирското лозе на 7 срещу 8 май за отечествената свобода!“
А е бил само на 26 години.
Той трябва да бъде изваден от забравата, тъй като, ако не беше неговата решимост да се излезе от манастира, нямаше да остане нито един жив четник, който да разкаже за кървавата битка. Благодарение на неговата смела постъпка оцеляват повече от 20 души, между които и свещеник Петко Франгов, който със своите над 23 книги увековечи подвига на героите от епопеята при Дряновския манастир, както и делото на Петър Пармаков, чиито кости днес са положени в общата костница в окървавената по време на Априлското въстание обител.
