На 15 септември се навършват 101 години от рождението на големия писател и публицист, който казваше: Национализмът е моето естествено агрегатно състояние!
Автор: Ивайло Христов
Николай Хайтов е сред малцината български писатели, които са с мисия в културата и националната ни съдба. Творец, който от първата до последната си книга отстоява своите убеждения, независимо от политическата конюнктура! Николай Хайтов пишеше само за България и българите, никога не се изкуши да излъже в литературата и да тръгне по пътя на съглашателите.
Няма негов текст, който да не е свързан със съхраняването на духовната и физическата цялост на Родината. Книгите на Хайтов са с цвят и мирис. В тях се усеща дъхът на нещо истинско и силно, страстно и горчиво. Те са изпълнени с духа на България, превръщайки нейната съдба в своя лична болка, в микрокосмос, където се оглеждат общонародни, общонационални, всебългарски проблеми.
В съвременната българска литература има творци, надарени с не по-малко забележителен ум и талант от Николай Хайтов, но няма автор с толкова ясно и силно изразено национално съзнание, писател, който така затрогващо и страстно да обича България и да отстоява националните ни идеали.
При Хайтов постоянно присъства мисълта за художественото слово като израз на историческата съдба и въплъщение на националната идентичност: кауза, на която той остана верен до края. За него родолюбието е съдба, израз на гореща и страстна любов към българския народ и българската земя. На върха на ценностната система на Николай Хайтов е Отечеството, а способността да пожертваш нещо от себе си за него – висша добродетел.
Николай Хайтов е писател, който превърна в главна тема на своето творчество битката за съхраняване и запазване на българщината в контекста на новия културен глобализъм. Особено силно го измъчваше „измитането“ на ценностите в духовната сфера, дало начало на отродителната вихрушка. С усета на човек, здраво стъпил на земята, Николай Хайтов усещаше, че няма нищо по-страшно за народ като нашия от изличаването на миналото му. С книгите и личността си той застана срещу един от най-щедро финансираните процеси на изминалите десетилетия – този на националната амнезия.
Борбата срещу обезбългаряването, срещу разрушаването на старите добродетели и опитите да се изтрие националното ни съзнание бе смисълът на живота на Хайтов, негова участ, част от стремежа му да не бъде съюзник на безобразията, лъжата и натрупаните мълчания.
И неслучайно в една от последните си книги „Който има ухо, да чуе“ Хайтов посочва, че е склонен да се съгласи със знаменитата мисъл на Марк Твен, че „цялата истина може да се каже само от оня свят“, но с едно изключение: „Истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, но големите истини за времето трябва да се изричат, докато то не е изтекло“.
Ето защо творчеството на Николай Хайтов е съпротива срещу лъжливите идеи и доктрини в политиката и обществото. Написани с ботевски плам, публицистичните му текстове показват механизма на подмяната на ценностите. Процес, в който развратът получава възможност да се мисли като добродетел, а подлостта като честност.
Ярък пример за това са българските политически нрави. Политиката у нас винаги е осигурявала възможности за почти неограничени привилегии и също така за предимства в бизнеса. При липсата на реална политическа демокрация в обществото политиката винаги е облагодетелствала онзи, който се занимава с нея.
За разлика от развитите страни, където до политиката стигат добре образовани в областта на политическите и административни сфери вече богати хора, доказали се в практиката, у нас това правят много често най-напред именно недоказалите се. Затова и да се докажат, те не подбират средства.
Неслучайно една от най-разпространените версии за провала на прехода след 10 ноември 1989 г. припознава политиците – „алчни типове“, които са съсипали България. И преди, и сега българите мразят политиците и не вярват на това, което говорят. Те изглеждат като синоними на крадливи персонажи, виновни за катастрофалния характер на българския преход към капитализма. Политиката се възприема като система за облагодетелстване от властта.
Или казано по-друг начин – властта е инструмент за лично облагодетелстване. Защо е така? Защото в България бавно и трудно се правят „големи пари“ по честен начин. Малка е поглъщателната възможност на националния ни пазар. Огромна (буквално непреодолима) e чуждата икономическа конкуренция отвън. Страната ни не е богата на основни ресурси за икономиката, поради което трябва да си ги осигурява от внос, а това ги прави скъпи и спъващи бизнеса.
Да вземем за пример един от механизмите на социалната промяна в България след 10 ноември 1989 г. При тази кардинална обществена трансформация управляващата върхушка (и от червения, и от синия елит), възползвайки се от властовите си позиции, „всмуква“ национално богатство.
Вместо бързо извършване на приватизацията, с постъпленията от която да се изплати външният и вътрешният дълг, да се възстановят пенсионните и социално-осигурителните фондове, да се изплатят пропуснатите ползи и пр., се премина към политика на източване на спестяванията на населението. Това става основно чрез поредица от ценови шокове (1991, 1994, 1997) и декапитализация на предприятията. Голяма част от мощностите в промишлеността просто бяха нарязани на скраб: с цел трупане на лични капитали. През целия български преход управляващата класа води политика, чрез която реализира своя тесен социалногрупов интерес, който е в ущърб на народния интерес.
Николай Хайтов е един от първите, които обърнаха внимание на факта, че българският политически елит страда, особено през последните двадесетина година, от кредит на доверие. Това води до деградация в обществените отношения. Доверието (така се нарича и една от книгите на Франсис Фукуяма) е валутата на ХХI век и когато политиците злоупотребят с него, нишките на съзиданието се прекъсват.
Политическият елит у нас така и не разбра, че народът не е негова „собственост“. Влизайки веднъж в коридорите на властта, овластените се отдават на истеричния си егоизъм и алчност. Там те изведнъж забравят откъде са тръгнали, от кого са изпратени в Парламента и какъв е смисълът на присъствието им в управлението на страната. Това гениално го е предвидил Христо Смирненски в „Приказка за стълбата”.
Българските управници сега живеят живот безкрайно далече от битието на народа. Те са се откъснали отдавна от съдбата на съотечествениците си – и нито могат да я разберат, нито да я обяснят. През годините на „промяната“ съзря и се оформи все по-натрапчиво идеята за продажния и меркантилен характер на значителна част от управляващите, отстояващи безброй лични каузи, но не и интересите на народа.
Това е една от големите драми на българския преход след след 10 ноември 1989 г. Българският народ някак лесно и безхарактерно позволи да се създаде политическа класа, която като че ли е имунизирана от понятия като родолюбие и отечествен дълг. Тези хора и до днес поддържат една съзнателна анархия, умишлено удължават и без това мъчителната и безконечна промяна.
Това е така, тъй като българската олигархия, която е истинският властелин на държавата, не е лява или дясна, синя или червена. Тя се пребоядисва и пренастройва периодично преди и след всяка смяна на властовите изпълнители. Нейният девиз е повече от емблематичен: „Правителствата идват и си отиват, ние оставаме.“ Още Платон говори за три най-често използвани форми на управление: тирания, олигархия и демокрация. Според античния философ най-ефективна е демокрацията, но само когато има ясни правила и когато законите се спазват от всички. Ако те важат само за простолюдието, демокрацията най-лесно се изражда в анархия, а оттам следват недемократичните политически системи.
Публицистиката на Николай Хайтов от 90-те г. на ХХ век (събрана в книгите “Време за разхвърляне на камъни”, “Който има ухо, да чуе”, “Троянските коне в България”) е обърната към тези истини, насочена срещу родоотстъпниците и националните предатели, срещу продажния ни финансов и политически “елит”, който в крайна сметка превърна България в колониална държава.
Големият, съдбоносен проблем, който непрекъснато измъчваше Николай Хайтов до последните му дни и часове, е въпросът има ли изход България, нямаше ли друг път за осъществяване на “прехода” освен този, който разложи държавата и обрече хората на дългосрочна икономическа безизходица; дали степента на раздържавяването ни не е преминала вече своята критична граница.
Наивно е да кажем, чe текстовете на писателя от 90-те години на ХХ век дават отговори или рецепти. Николай Хайтов най-малко беше склонен към морализаторстване и дидактични послания. Изпълнени с любов и омраза (любов към България и омраза към предателите), последните му книги слагат оцет в “напарфюмираната, розова мътилка на оптимизма”, превръщайки се в безпощаден летопис на една от най-страшните кризи, в които е попадала страната ни.
Животът на Николай Хайтов е въплъщение на мисълта на Хемингуей, че човек може да бъде унищожен, но не може да бъде победен. Хайтов е писател, който идва от социалните низини, пробива в литературните среди и се превръща в автор от национална значимост.
За кратко време той извървява пътя от неизвестността до славата, от “тръните до звездите”, както казват древните. Това не може да бъде обяснено. Само оня, който физически преживее този път, физически го усети и почувства, може да разбере цената на подобен успех. Николай Хайтов е автор с биография. В едно интервю той признава: “На мене в живота ми слади само онова, което съм извоювал в борба. Аз идвам от гората, където са ме кастрили с брадва”.
През целия си живот този достоен човек и българин не бе оставен на мира. Защо? Дума да няма – завистта и проклетията са налице. Неслучайно Елин Пелин казваше, че ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта. Прастара истина е, че у нас успехът и талантът не се прощават. А Николай Хайтов беше реализиран писател и човек. Тук две мнения няма: малцина са нашите автори, които могат да се похвалят с образци във всички жанрове, където са потопили перото си. Николай Хайтов е един от тях.
Но в случая работи и друга поведенческа нагласа. Преди всичко Николай Хайтов възкреси в посттоталитарното общество националната идея, българската идея – единствено жизнена в глобалния свят. Творчеството на Хайтов е борба срещу отродяването и обезбългаряването на народа ни, срещу това българското знаме да бъде парцал, „лепнат върху символите на нова империя.”
Именно това не могат да му простят днес и „левите”, и „десните”, които проиграха прехода и превърнаха политиката в доходоносен бизнес. Непрекъснатите опити за „детрониране“ на Николай Хайтов целят да няма светло име и фигура на голям писател на полето на патриотизма и родолюбието. Този поход започна още в началото на 90-те години с така нареченото „разстрелване на иконите“ и продължава и до днес.
Крайната цел на подобна политика е духовното обезличаване и омаломощаване на нашия народ, подмяната на националното му съзнание с „европейско“ и „световно“, т.е космополитно; както и изчезването на понятия като дълг, семейство, православие, родолюбие, отечество.
Николай Хайтов запази достойно и честно поведение в обременения от лъжи и предателства съвременен свят. Към него и преди, и след смъртта му не престанаха да валят обвинения, кое от кое по-абсурдни, преследващи една единствена цел: колкото се може по-бързо да се забрави името му.
Стана точно обратно: колкото повече се отдалечаваме от кончината му , толкова се увеличават изследванията върху творчеството му, а истините, до които той се бе докоснал, стават все по-нужни на хората. Ярък е този факт. В днешното наше време – демократично или псевдодемократично – все едно, не можеш да накараш авторите да пишат насила за този или онзи писател.
Радетел на българската кауза, патриот и родолюбец, авторът на “Диви разкази” никога не е принадлежал към онзи слой от българската интелигенция, която гледаше безучастно, с предателско пренебрежение на физическия и духовния геноцид, на който е подложен нашият народ. Николай Хайтов е от онези щастливци, които изживяха живота си гордо и истински, с презрение към опакованите, изисканите, излъсканите, измитите и скучни сноби и с очи, отворени към доброто и България.
