Техни изображения се откриват в много археологически обекти по българските земи. Присъстват и в различни легенди и поверия
Автор: Гергана Данабашева
Още от ранни времена хората са проявявали интерес към водоплаващата птица, придавайки й божествени качества. Този образ се е вплитал в бита на древните под формата на зооморфни съдове, изображения и бродерии върху дрехи, а също и в легенди и поверия.
Поразителен е фактът, че една от най-ранните археологически находки от нашите земи е статуетка на водоплаваща птица. Тя е датирана на повече от 7000 години. Намерена в наскоро откритото праисторическо селище край Нова Загора и представлява бедна на детайли керамична пластика на патица от късния халколит – V-о хилядолетие пр. Хр.
Няколко орнитоморфни пластики и изображения на водни птици се срещат в Културата „Долни Дунав“, както я наричат археолозите .
Тя е една от най-интересните култури от втората половина на второто хилядолетие пр. Хр., простирала се на територията на Югоизточна Европа. Нейните носители са обитавали един относително тесен ареал от двете страни на голямата европейска река, между устията на реките Тиса и Драва на запад и Жигул и Огоста на изток. Явно хората от тази култура са били пряко свързани с този важен воден път, защото най-значителните проучени обекти – селища и некрополи, са максимално отдалечени от реката на разстояние от 1 до 12 км.
В това отношение културата „Долни Дунав“ се явява културно-исторически феномен за този ареал в късната бронзова епоха. Ако Крит и Ахейска Гърция са първите морски цивилизации в Европа, то в случая несъмнено имаме работа с единствената континентална „речна цивилизация”, която ще изиграе изключително важна роля при формирането на ранната тракийска култура от края на второто и началото на първото хилядолетие пр. Хр.
За първи път тази своеобразна култура става известна през 1890 г., когато сръбският археолог Валтрович публикува един случайно открит глинен съд с формата на птица. Оттогава започват нейните проучвания, които продължават повече от век. Първите значителни резултати са получени при изследванията на територията на Сърбия, после в Румъния и накрая в България.
През 1969 г. българските археолози започват разкопки на некропола при село Орсоя, Ломско, които продължават 10 години. Открити са 343 погребения с кремация.
Намерените при тези проучвания предмети се отличават с изключително типологическо разнообразие, но най-голям интерес от колекцията погребални дарове представляват зооморфните съдове във формата на птици - гълъб и водоплаваща птица.
В иконографията на Кабирите, запазена на Балканите, водната птица също заема почетно място. В една беотийска ваза пируващият Кабир протяга рога-ритон към патица.
Известно е също, че водната птица е един от най-популярните зооморфни знаци в тракийската иконография още от края на бронзовата епоха. Тя заема основно място в животинския репертоар през старожелязната епоха и запазва популярността си през класическия период на тракийската торевтика. За разлика от някои животински образи, които изчезват през V-IV в. пр. Хр., този на птицата се запазва.
И в културата на езическите българи също можем да срещнем фигурата на водоплаващата птица. Тук като особено впечатляващ може да се посочи един амулет от Преслав. Той е с кръгла форма. В центъра на кръга има изображение на патица, а около кръга с гръцки букви е написано: „Господи, помагай на този, който те носи!“.
Според Анчо Калоянов изображението на патицата върху амулета е твърде странно: тя не е популярна като християнски символ. Изображението й върху амулет, съчетано с кратката молитва, написана върху него, вероятно е знак за хомогенизация на християнски и езически представи. Твърде е възможно богът, към когото е отправена молбата, да е езически.
Възможно е също зооморфните изображения на птици да са се появили в резултат на стари тотемистични представи. Със статичните си пози животинските изображения, в частност на птици, може би са играли ролята на апотропеи (талисман, амулет, б.р.).
В случая тази тяхна функция е била от особено важно значение, тъй като приписваната им предпазна сила се е разпростирала и върху трите свята – сухоземния, водния и въздушния.
Несъмнено е обаче, че в представите на хората от древните култури птиците, особено водоплаващите, са били обект на специално сакрално осмисляне.
Особено ясно изразено е сакрализирането на водоплаващите птици, защото те, според някои изследователи, имат достъп до всички пространствени зони на вертикалния космос: ходят по земята, плуват във водата и летят във въздуха. Те са недиференцирани като поведение, като природа, като елементи, обозначаващи различните стихии - сухоземни, водни и въздушни.
Интересно е да се потърсят паралели във фолклора на българите. Две от най-характерните значения, приписвани на водоплаващата птица в българската традиционна култура, са: от една страна, още от древността тя се отъждествява с прехода, с динамичното начало на космоса.
Според народните поверия патицата никога не мъти яйцата си, а това прави кокошка.
От друга страна, тази птица, както и нейните изображения, очевидно се осмислят като имащи апотропейни функции, което също се доказва с твърдението, че момите се кичат с т.нар. кривеци – големи, извити опашни пера от паток, които „ги пазят от уроки, от лоша среща, от магии и лоши духове“ .
Независимо какви интерпретации получават изображенията на водоплаващи птици в археологически находки от българските земи, както и на фолклорните фрагменти, семантично свързани с тях, едно е безспорно – тези културни фрагменти са неразривна част от културата на древните.
