Ирен Величкова-Ямами избродира карта на българските народни шевици

Автор: Здравка Маслянкова Снимки: Авторът

На 3 март миналата година Ирен Величкова-Ямами даде обет, че ще извезе България на знаме, и спази обещанието си. В началото на април българката, която от 27 години живее в Япония, дойде в родината си, за да го донесе. Върху него тя е работила 12 месеца и е избродирала 140 оригинални български шевици, характерни за различните области на страната. Обратната страна на уникалното по рода си пано е от зелен плюш, с надпис „Работилница „Седянка”. В момента то се съхранява във Велико Търново.

Ирен е омъжена за японец, електроинженер, работил у нас по времето на социализма. Срещат се случайно. Тогава тя учи японски език в Софийския университет, запознава ги неин приятел, който превежда на японската делегация.
“След 10 ноември тук стана страшно и с не-малко бюрократични пречки последвах съпруга си в Япония”, лаконично разказва за кармата си тя. В Страната на изгряващото слънце Ирен Ямами ражда две дъщери, на които дава българските имена Нина и Вера.
В Япония тя е домакиня. Казва, че благодарение на вече покойната си майка, се е научила от дете да бродира и да се занимава с ръкоделия.

“Когато чаках децата от детската градина и после от школата по балет, все си носех някакво ръкоделие в чантата, защото не мога да стоя без работа. Така покрай децата запалих и много японки на българските бродерии. Имам ателие-училище от 20 години и съм предала уменията си на безброй жени. Имам спечелени 5 международни конкурса в Англия, Франция и Италия, 11 самостоятелни изложби и участия в много общи, публикации в Англия, Япония и България.

Преди 3 г. представих книгата си “Архаични символи в бродерията”. В момента се подготвя книга за българската бродерия, която ще се издаде в Япония. Член съм на “Гилдия за кръст бод” в Англия и на гилдиите за ръкоделна работа в САЩ и Япония”, разказва тя. Залитанията на съвременните българки към чуждоземните култури и изкуства, загърбвайки родното, Ирен Ямами определя като необясним феномен.

“Това е въпрос на първите 7 години и на комплекси. Имаше период, в който репликите “Хайде сега, на баба ти хвърчилото” и “Селянин” бяха ежедневни обиди. Да се чуди човек защо се отричахме от корените си и се обиждахме на селяни и граждани. В Япония над всичко, което е традиционно, се трепери, а всички институции, от които зависи, полагат грижи за опазване на местните, характерни изкуства. Да не говорим, че традиционните японски изкуства се предават династично от поколение на поколение. А за всички, които изработват традиционни предмети по традиционни методи и с естествени материали, съществува общото звание “Живо национално съкровище”.

В домовете си майсторите отглеждат чираци и от тях избират най-най-добрия, за да поеме титлата и да продължи съответния клан. В Япония в тъкачеството и грънчарството чираците от деца живеят при майстора, не ходят на уроци. Те ядат хляба му и пият водата му с години, за да усвоят в тънкости занаята. Да сте чували това да се прави в България?

Тук занаятчийството е станало меркантилно, превърнало се е в търгашество. Болно ми е, че нашите занаятчии трудно намират последователи, а нашата култура е много по-стара от японската. Когато тук сме имали развита тракийска култура, на островите не е имало нищо”, коментира Ирен Ямами. Все пак светлина в тунела има. Това са сдруженията по места в страната, в които жени ентусиасти връщат култа и уважението към българските корени и култура. Една от тези пазителници на традициите е „Седянка“ във Велико Търново, казва Ямами. Самата тя е един от инициаторите за създаването на сдружението.

За японските си ученички по българска бродерия Ирен Ямами разказва, че те са повече от старателни и изпълняват всичко стриктно, стремейки се изделията им да имат автентичен вид. Така, както съвършени са традиционните кимона, излезли изпод техните ръце.
“Няма нищо лошо в това и нашите момичета и млади жени да се увличат по чужди изкуства, но на първо място ми се иска те да са на ти с българското”, споделя Ирен. И прави още сравнения. Коприната за японското кимоно, например, се тъче така, както се е правило преди 8 века. Нашите народни носии обаче вече няма кой да ги направи. Никой не тъче кенар и аба, никой не се занимава с шаяк. Целият процес по създаването на една носия вече е изгубен. А хората, които знаят как се прави, днес ги няма. Бабите ни починаха и след тях единици са тези, които знаят как се работи на стан.

“В Япония няма емигранти. Всеки пребиваващ в страната е с редовна виза и валиден паспорт. Може би поради някакво криворазбрано чувство за родолюбие все още съм с българско гражданство, въпреки че Родината прави всичко възможно да ни откаже – мен и много други в моето положение. Кара ни да се чувстваме като чужденци там, където сме родени. И въпреки това, след близо три десетилетия в Япония, днес аз съм по българка от всякога”, категорична е Ирен Ямами. По думите й в Япония също има корупция, но само в определени кръгове и асоциални среди. Никой държавен служител не приема подкуп, не защото не може, а защото е абсурдно за самия него.

“Залавят ги много бързо и в повечето случаи резултатът е типично японски – завършва със самоубийство, за да се избегне срамът да бъде изправен пред съда. Там това е въпрос на ценностна система, морал и приоритети”, очертава обществено-социалните разлики българката.
Според нея, за да се промени негативната тенденция, първоизточникът трябва да е семейството. “Японците имат една поговорка, че детето расте, гледайки гърба на родителите си. Днес българският родител или работи за насъщния и да върже двата края и да изучи детето си, или другият вариант е - богати семейства, в които детето получава всичко наготово и животът се разбира като “яж, пий и се весели”.

Докато между тези две тенденции не се намери баланс, много трудно ще се промени каквото и да било. Япония е силна икономически, защото разликата между горе и долу, между богати и бедни е стопена от многолюдна средна класа. В България средната класа изчезва, вместо да се създава. Тук отиваме на двата полюса – много богати и много бедни. Гръбнакът на нацията го няма”, коментира българката.

Казва, че й е мъчно, когато вижда мизерстващи българи, от които въпреки всичко лъха интелигентност. “Явно те са били нещо на младини, но са принудени от живота да си изкарват хляба с ниско платен неквалифициран труд. Или пък живеят на улицата. В Япония за бездомниците и просяците има осигурени приюти. Но там влизат само такива, които доброволно са избрали живота на чергари и битници. Безработица няма. Може на някои да им звучи като фантазия, но е така.”, казва Ирен Ямами.

“Япония ми е дала много. Ще бъде невярно да твърдя, че не изпитвам носталгия, но тази носталгия е по-скоро по времето, което няма да се върне, и по хората, които не са вече между нас. Носталгия, която ще ме съпътства цял живот, където и да съм. Семейството и домът ми са в Япония, животът ми е устроен там. Според мен човек може да живее навсякъде, където се чувства на мястото си. Светът е голям и има място за всички, за да живеем човешки”, допълва Ирен Величкова-Ямами.


В категории: Горещи новини , Нашенци зад граница