Най-продаваният български художник в Европа, който от 24 години живее в Париж, отбеляза своята 80-а годишнина с юбилейна изложба в София
Автор: Георги Ваташки
В началото на юни в столичната Национална художествена галерия бе открита изложба на един от най-знаменитите родни майстори на четката – живописеца Емил Стойчев. От 24 години той живее във Франция и се слави като най-скъпо продавания в света български художник. Наричат го „поетът на четката“ и сравняват произведенията му с творби на световноизвестни майстори като Пикасо, Гойя и Миро. Критиката определя стила му като „фантастичен реализъм“.
Настоящата експозиция е по случай неговата 80-а годишнина и обхваща над 120 платна от различни етапи на творчеството му. Живописните картини, автопортрети и абстрактни композиции поразяват посетителите със своя размах и смелост.
„Така съм устроен, че вечно съм недоволен от своите резултати, въпреки че си давам сметка за онова, което правя. Агресивен съм към себе си. Налагам правила, които после отричам и нарушавам. Винаги съм готов да зачеркна това, което съм направил – само за да изпитам удоволствието отново да сътворя цялата тази мистерия“, заявява сънародникът ни пред БНР след откриването на изложбата.
Емил Стойчев е роден на 26 юни 1935 г. в София. Той произхожда от стара македонска фамилия от Кукуш, в която имало зографи и резбари. „По някакъв начин аз съм продължител на тяхното светоусещане, на прецизността, която е в иконите им“, споделя художникът в интервю за националното ни радио.
Баща му, Аспарух Стойчев, бил театър-майстор в Народния театър „Иван Вазов“, където бъдещият художник от малък опознава най-големите за времето си артисти. Любопитно е, че един от най-котираните сред колекционерите художници не е завършил столичната Художествена академия, защото не успява да премине два пъти през цедката на приемните изпити. „Тогава баща ми даде следния съвет: „Ако почукаш на една врата и не ти я отворят, недей отива втори път, за да не се унижаваш“. Възприех този принцип, защото баща ми беше мъдър човек“, връща се в миналото си майсторът на четката.
След отказа на академиците да признаят таланта му младият българин не се отчайва и продължава да рисува. Той работи няколко години като театрален художник и едва в средата на 60-те години набира смелост да извади пред публика свои картини.
Първата му изложба е подредена през февруари 1965 г., но е закрита от комунистическата цензура преди даже да бъде видяна от публика. „Не знам защо, очевидно такава е била конюнктурата“, лаконичен е в спомените си за този случай художникът. Истината е, че идеите му са прекалено западни и не влизат в комунистическите щампи. Затова дори е критикуван на страниците на официоза „Народна култура“, където творчеството му е заклеймено като „проява на вреден формализъм“.
Откривател на младия творец и буквално спасител на неговата кариера става писателят Богомил Райнов, прочут у нас и по света с шпионските романи за социалистическия суперразузнавач Емил Боев. „Богомил идваше поне два пъти седмично в къщичката ни от две стаи. По това време бях пригодил няколко квадратни метра в спалнята си за ателие. В колекцията му останаха повече от 60 мои картини. Заслугите на Богомил Райнов към нашето изкуство обаче са огромни. Той вкара европейски въздух в отношенията, в маниерите, в навиците, в ежедневието, дори в наглед най-дребните неща.
Покрай него разбрах, че има цигари „Филип Морис“, че има изискани ресторанти като този в хотел „Рила“. Богомил беше класа и изключителен познавач на изкуството“ – споделя Стойчев.
Райнов купува почти цялата дебютна експозиция на начинаещия художник и я излага на собствени разноски. Този път цензурата не се намесва и резултатът е повече от успешен. Само след няколко месеца Емил става член на Съюза на художниците и даже му предлагат да влезе в Академията без приемен изпит. Той обаче отказва.
През 70-те години на миналия век е публикувана монографията на професор Аксиния Джурова, която първа улавя спецификите на естетиката и неконвенционалността на картините на Стойчев на фона на тогавашните канони за изкуство.
През 1972 г. художникът показва за първи път своя сбирка зад граница – в столицата на ГДР Източен Берлин. Следват успешни участия в биеналето на живописта в Кан сюр мер (1978, 1981), в Международния панаир на изкуствата в Базел (1978,1988) и на този в Ню Йорк (1980), в Есенния салон в Париж (1979, 1987).
Не липсват и награди от родни форуми. Сред най-значителните е Голямата награда „Златният Езоп“ (1989) на Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата в Габрово. Отличеното платно е едно от най-известните творби на българина - „Възможен портрет на Салвадор Дали“.
Всичко тези успехи вдъхват кураж на нашенеца да се пресели във Франция скоро след политическите промени в края на 1989 г.
„Предложиха ми да се установя в Париж и да ме представят на френската публика. Реших да опитам, въпреки че беше рисковано – когато се провалиш в Париж, то е завинаги. Но все съм предпочитал, ако има два пътя – единия по-голям, другия – по-малък, да пътувам по по-дългия, защото ще видя повече. За мен това беше много добро предложение, защото можех да покажа своите работи в едни от най-престижните места“, разказва за своето решение художникът.
Първата му самостоятелна изложба във френската столица е открита през 1993 г. в знаменитата парижка галерия „Пол Рикар“ на легендарния булевард „Шанз-Елизе“. Отзивите са блестящи и скоро след това Жак Ширак, тогава кмет на Париж, лично урежда платната на Стойчев да бъдат изложени в двореца „Багател“ в Булонския лес. Така той става първият източноевропейски художник, представен в този престижен салон във френската столица.
Близо 40 000 души в продължение на пет седмици се тълпят пред творбите му, а местните асове на критиката оценяват високо изкуството му. По повод платната на българина Ив Сен-Жур, президент на галерията „Гран пале“, казва: „Картините му са цяла вселена. Уникален свят, несравним с никой друг". Френската изкуствоведка Клод Буйяр също е възхитена от гения на сънародника ни и пише в списание „Симез“ седмица след края на изложбата: „Картините му, безсмъртни като спомен, като икони са. Платна на света“.
Още преди експозицията да бъде закрита, Стойчев е включен и в елитен аукцион на модерната живопис и скулптура, организиран от авторитетната тръжна къща „Друо“. Картината му „Дневник от лятото“ съжителства в каталога с творби на най-големите майстори на ХХ век – Моне, Пикасо, Шагал, Матис, Роден и Сезар. Самото платно е продадено за фантастичната сума от три милиона долара.
За юбилейната изложба в Националната галерия майсторът на четката е подбрал по-малко известни свои творби, част от които за първи път ще бъдат видени от широката публика. „Голяма част от произведенията са от моята лична колекция. Изложбата няма окончателни контури, освен тези на времето.
Всяка картина има своя функция и значение. Става въпрос за кодове, които създават уникалността на моите картини. Изложени са няколко от късните ми цикли като „Мракът“ и „Диктаторите“, които показвам за първи път“, споделя авторът.
Специално за българската публика е представена и най-новата творба на Стойчев - „Кутията на Пандора“, за която той твърди, че всъщност е в оптимистичен дух. „Какво ще открием, като я отворим? Надявам се на интелигентните българи - всеки ще открие по нещо, по някое малко зърно от тази вечна тема“ – казва той.
Прославеният творец е категоричен, че българските живописци и абстракционисти имат какво да покажат на световната публика. „Нашите художници и певци не отстъпват по нищо на таланти от западния свят. Просто е нужно националното самочувствие на българина да изправи гребен“, убеден е нашенецът.
За своите успехи и заслуги към родната култура Емил Стойчев става носител на многобройни призове и отличия. Сред тях са ордените „Стара планина" I степен и орден „Св. св. Кирил и Методий" с огърлие. През 2010 г. е удостоен и с Националната награда за живопис „Захарий Зограф", а два пъти вече получава Голямата награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора – през 1979 и 1985 г.
