Софиянецът Иво Иванов – българският бард от Канзас

Автор: Георги Ваташки

Почитателите му го наричат един от най-талантливите съвременни български автори и го сравняват с американските класици Труман Капоти и Хънтър Томпсън. Той самият се счита само за разказвач на реални истории с малко късмет. Това е Иво Иванов – писател и спортен журналист, който повече от 20 години живее и твори в далечния Канзас сити, столица на едноименния американски щат.

Неговите разкази са тъжни, смешни, философски и дори трогателни, но най-вече карат читателите да чувстват и да мислят. В историите на нашия сънародник се търсят отговори на въпросите, които вълнуват всеки мислещ човек – какъв е смисълът на живота и мястото на всеки на планетата.
Словата на Иванов отвеждат читателите на неочаквани и екзотични места – от едно от най-тайнствените кътчета на Хималаите, през клетъчните структури на зловещ паразит и дори през свръхсекретен лабиринт, скрит дълбоко под земята в самия център на Cъединените щати.

Първата книга на нашенеца – „Отвъд играта. За спорта и още нещо...”, издадена в две части вече, е библиографска рядкост, а  последната му творба „Кривата на щастието“, след успешната си премиера отвъд Океана, в началото на септември достигна и до българските читатели. Книгата е сборник с вълнуващи истории, които Иво е разказвал през годините от страниците на различни български и американски издания, сред които „Топ Гиър“ и „Нешънъл джиографик“.

Талантливият майстор на перото е роден в София през 1974 г. От малък е закърмен с баскетбола, защото родителите му работят в консулския отдел на посолството на САЩ в България, където той има възможността от дете да се запознае с типично американски спортове като бейзбол, американски футбол и да следи турнирите на техните професионални и колежански лиги.

„Следих баскетболни мачове от НБА на тогавашните видеокасети, когато желязната завеса беше много плътна и ние не можехме да гледаме баскетбол. Имах абонамент за прочутото списание „Спортс илюстрейтид“, по време, когато това беше немислимо. Въобще бях голям късметлия в това отношение“, разказва писателят пред чикагския вестник „България сега“.
На родна земя българинът учи в столичната руска гимназия, където се запознава с много от бъдещите си колеги, станали по-късно спортни журналисти. Оттогава датират и първите му опити да пише кратки разкази и статии.

„Като че ли винаги съм изпитвал вътрешна необходимост да пиша и предполагам, че съм започнал малко след като с огромно облекчение съм научил за съществуването на букви, думи и изречения. Още тогава знаех, че поставяйки мислите и впечатленията си върху хартия, те някак си изкристализират и си застават на мястото от само себе си. Бях пленен от архитектурния елемент в писането и възможността за създаване на цели светове, ограничавани единствено от собственото ти въображение. Всичко, което се искаше, бе мастило и хартия“, споделя сънародникът ни.

След като завършва средното си образование, е приет в Националната спортна академия в специалността „Баскетбол”, като паралелно с това се записва да следва и журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
„В НСА имах желанието да науча абсолютно всяко нещо, вниквайки във всяка една дисциплина, която изучавахме, а не само тънкостите на баскетбола. Благодарение на това и до днес разчитам на тази обща култура и вярвам, че следствие на наученото в Академията мога относително приемливо да анализирам не само разнородни спортни дисциплини, но и световните събития“, откровеничи Иванов.

Още като студент той започва да пише дописки за популярния спортен седмичник „Старт“. През 1990 г. тогавашният му главен редактор Климент Величков търси човек, който да има познания за баскетболната и хокейната лига на САЩ (НБА и НХЛ), а това е почти невъзможна задача преди интернет епохата заради тоталната липса на информация, наложена от комунистическия режим преди 1989 г.

„Редакторите очакваха от мен първата ми статия да бъде за легенди като Лари Бърд, Меджик Джонсън или Уейн Гретцки, но вместо това отидох директно в софийското 127 училище и написах своя първи текст за великолепния учител по физическо Младен Младенов. Това бе човекът, който напълно самостоятелно бе създал баскетболна школа в училището, от която започнаха своя път редица родни елитни баскетболисти“, спомня си Иво.

Въпреки че историите и репортажите му се приемат радушно и от редактори, и от читатели, икономическата разруха след 1989 г. в България го принуждава да опита късмета си зад Океана. След като пристига в Америка през 1992 г., благодарение на отличния си английски език е приет да следва психология в Канзаския университет.

„По този начин исках да науча каквото мога не само на академично ниво, но и да попия всичко американско, до което успея да се добера: манталитет, популярна култура, хумор и дори жаргоните. Надявах се да дешифрирам техния начин на живот, да минат и моите колела по пътищата на щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид писатели като Джак Керуак и Джон Стайнбек и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България. Съдбата обаче реши друго“ – разкрива подробности от първоначалните си намерения нашенецът.

Почти на шега той започва да изпраща разкази, както и спортни дописки, до местния вестник „Канзас спортс трибюн“. За да се отличава от хилядите други сътрудници, Иванов пише в новия за онова време стил на така наречената „гонзо“ журналистика, създадена от легендарния американски писател и репортер Хънтър Томпсън от CNN.
„Тя се отличава от обикновените дописки, защото не е просто отражение на реалността. Когато пиша например материал за Майкъл Джордан, започвам с някаква история за децата ми или за нещо, което ми се е случило току-що, но това не е самоцелно. Опитвам се да придам плът и кръв на историята и да направя човека, за когото разказвам, истински и близък на читателя“, уточнява Иво. За него процесът на писане е бягство от рутината, тъй като всяка история е различна и подходът към нея трябва да е различен.

„Има разкази, които отнемат години, за да бъдат завършени, но има такива, които се пишат изцяло импулсивно. Пример за това е първият ми разказ за прочутите автосъстезания „Наскар“, които са много популярни в Америка. Него го създадох само за 20 минути.
Иначе това, че съм българин ми дава сериозно предимство пред тукашните писатели. Понеже сме общителна нация, имам приятели от всякакви професии – от професори, писатели, лекари и сенатори до строители, треньори и разносвач на вестници. Един от най-добрите ми приятели е бездомник от Мексико, с когото играя шах в кафене близо до дома ми и който вече с години отказва всякаква финансова помощ. Само от тези хора съм събрал толкова истории, че няма да ми стигнат два живота да ги разкажа“, разкрива талантливият ни сънародник.

Въпреки известността и успеха на книгите си обаче, за Иво е по-важно, че неговите творби служат за вдъхновение на младите хора. „Вярвам, че тези истории, които вдъхновяват мен, имат способността да вдъхновят и някого другиго. Опитвам се да построя мост между тях и сърцата на хора чак от другата страна на Океана, за които те ще имат полза.
Понякога разказите са по-дълги, но това е защото когато се срещам с даден човек, прониквам дълбоко в живота му и не мога само в една страничка да разкажа историята му, така че читателят да стане съпричастен към нея“ – категоричен е сънародникът ни.

Когато не пише и не пътува между Родината и Америка, Иванов работи като маркетингов специалист в една от големите социални агенции в Канзас сити. Едновременно с това е графичен дизайнер и уебмастър на компанията. Отделно поддържа десетината сайта на агенцията, както и служебните профили във „Фейсбук“.
В дома си пък е оборудвал малко телевизионно студио, където подготвя документални и учебни филми по маркетинг.
Това обаче не е достатъчно за безкрайното трудолюбие и таланта му. В малкото си свободно време той е треньор на три ученически отбора към една от местните гимназии в Канзас сити. Българинът подготвя и два тима по европейски футбол – момичета и момчета, както и баскетболен отбор на по-големите ученици.

Всичко това обаче не му пречи вече да замисля следващия си голям проект. Това е книга за  странстванията му из дивите кътчета на Америка. „Това е безкрайна история, която обмислям вече повече от десет години и заради която съм пропътувал десетки хиляди километри из някои от най-непосещаваните и странни краища от Невада до Флорида. Идеите са ми толкова много с огромен брой герои, антигерои, сюжети и подсюжети, че ще трябва книгата да бъде от няколко тома. Не знам нито откъде да започна, нито къде да свърша и затова в момента пиша... от средата“ – смее се Иво Иванов.
Всяка есен той се завръща в България, за да се зарежда от родната природа и срещите с приятелите си.

„В един от първите текстове на американска земя бях написал, че се връщам в България, за да посетя сърцето си, което оставих, когато заминах за САЩ. Това малко парче земя на Балканите винаги ще си остане моята страна и аз съм убеден, че не е далече денят, когато ще мога да се прибера с моето семейство завинаги в София“, уверен е, че ще изпълни съкровената си мечта българският бард на Канзас.


В категории: Горещи новини , Нашенци зад граница