Илко Минев, който живее от 40 години в Бразилия, представи у нас книгата си „Дъщерята на реките“
Автор: Георги Ваташки
Най-авторитетните литературни критици в Южна Америка го наричат „българин с истинска амазонска душа“ и „човек с вулканична фантазия“. Това е писателят Илко Минев, който от близо 40 години живее в Бразилия и по професия всъщност е инженер. На 28 октомври в София се състоя премиерата на неговата втора книга, озаглавена „Дъщерята на реките“, превърнала се в бестселър не само в латиноамериканската страна, но и на Стария континент.
Изданието е сред десетте най-продавани в Бразилия. Зашеметяващата история описва живота на златотърсачите по величествената Амазонка и разорението на каучуковите плантации. Книгата вече е издадена в седем държави.
„Дъщерята на реките” е художествено произведение, но в него събрах и доста реални факти. Семейството на моята спътничка в живота – Нора, е живяло дълги години в една много отдалечена каучукова плантация. Затова познавам работещите там и техните житейски проблеми. В книгата разказвам историята на един много разтревожен баща, който не разбира как неговият син може да предпочита да следва три факултета, за да стане в края на краищата професор по история в един реномиран университет, вместо златотърсач или земеделец, както според него е нормалното“, разказва българинът.
Правата на книгата вече са откупени от бразилската кинокомпания „Глобо“, която ще екранизира сюжета на нашенеца, като се очаква лентата да се появи в киносалоните в края на 2016 г.
Но колкото и да е интересен сюжетът в „Дъщерята на реките“, той не може да се сравни с реалната съдба на автора. Животът на Илко Минев е като приключенски филм, чието действие се развива на два континента и е съпътствано с много тъжни и щастливи обрати.
Бъдещият писател е роден в София през 1946 г. Завършва средно образование с отличие в столицата и през 1966 г. е приет в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където учи немска филология. През 1968 г. войските на Варшавския договор, сред които и българските, нахлуват с танкове в Чехословакия и смазват Пражката пролет. Един от най-близките му приятели – Жерминал Чивиков, станал по-късно известен журналист, влиза в нелегална група, разпространяваща памфлети против властта и ръководството на университета. Групата обаче е разкрита, а нейните членове са арестувани. Чивиков е осъден на 4 г. затвор.
Илко не знае абсолютно нищо за групата, но това не го спасява от репресии. Държавна сигурност разбира, че той е сред най-близките приятели на Жерминал Чивиков и се започва системен тормоз.
„Повикаха ме в милицията. Започнаха да ме разпитват за Жерминал. Нямаше какво да им кажа, но те не ми повярваха. На другия ден пак ме извикаха и ми зададоха същите въпроси, но в обратен ред. Тогава истински се уплаших. Викаха ме още няколко пъти. И разбрах, че бъдеще за мене в България няма. Реших да бягам”, споделя нашенецът пред „24 часа“.
През 1969 г. той заминава на кратко обучение в тогавашната ГДР. Влакът минава през вражеската по онова време Югославия. На връщане нашият сънародник предприема решителната стъпка – слиза на гарата в Белград.
Още преди да отпътува за Германия, Илко е успял да предупреди за намеренията си свой братовчед, живеещ в западната ни съседка. След кратък престой в югославската столица българинът минава пеша границата с Италия. Приятели на братовчед му го откарват в Белгия, където живее негова леля.
Години по-късно нашенецът научава, че комунистическият режим жестоко отмъщава на останалото в България негово семейство. Родителите му са задължени да платят разноските по обучението му, а брат му Денислав е уволнен от Института за ядрена физика, където е на работа. Самият Илко пък получава задочна седемгодишна присъда за бягството.
Брюксел издава имигрантски паспорт на Минев, който започва да следва икономически науки. Един ден при него идва друга негова леля, изселила се в Бразилия през 1948 г., която му казва: „Слушай, в Европа вече всичко е направено. Сега е моментът да дойдеш в Бразилия, където тепърва предстои бум”. Той не се колебае много и през 1972 г. излита за Южна Америка.
Минев пристига в Сао Паулу и веднага започва работа в корпорацията за битова електроника ТСЕ. Само след шест месеца тя отваря фабрика в град Манаус, столицата на тропическия щат Амазония, и изпраща нашия сънародник за свой представител там. Точно
в сърцето на бразилската джунгла, наричана „белия дроб на Земята”, започва новият живот на Илко. „В Бразилия се шегуват, че ако имаш успех по Амазонка, ще имаш успех навсякъде. Тази земя ме плени още когато за първи път видях голямата река. С всеки изминал ден продуктивните земеделски граници на Бразилия напредват все по на север и все повече части от джунглата се превръщат в пасища и плантации за соя. В моите книги винаги съм призовавал хората да създадат условия за икономическо развитие и експлоатация на възобновяемите природни ресурси, така че да се опази околната среда“, разказва българинът.
В Манаус той среща красавицата Нора – дъщеря на заможния и почитан бизнесмен Самуел Беншимол. Двамата се женят и нашенецът бързо навлиза в семейния бизнес, който се разраства. Той започва да внася първо електроника от Япония а по-късно и продукти на холандския гигант „Филипс”. Скоро след това е поканен за почетен консул на Холандия в Манаус. Сънародникът ни не се колебае нито миг и изпълнява длъжността цели 30 години – до 2011 г.
В началото на 80-те години на миналия век Илко успява да установи контакти с родината си, откъдето чрез фирмата си внася желирани продукти, компоти и конфитюри, както и легендарните по онова време у нас пишещи машини „Марица”. Скоро обаче българските власти разбират кой в действителност стои зад този бизнес.
Нашенецът обаче е приятно изненадан през 1985 г., когато един ден му се обажда лично българският консул в Сао Паулу. „Поканени сте в България на среща с живеещи в чужбина наши бизнесмени, ми каза той. Освен това ме успокои да не се притеснявам, защото ще бъда амнистиран“, спомня си Минев. И той тръгва към родната земя, въпреки опасността да бъде измамен и арестуван. Причината за покана на българските власти е, че по това време страната ни е в сериозна икономическа криза и партийното ръководство, начело с Тодор Живков, търси контакти с емигранти, които да подпомогнат родната индустрия. Реални резултати от тази среща обаче няма.
„Питаха ни какво е необходимо, за да инвестираме в България. Всички, които бяхме дошли от Бразилия, Канада, САЩ, Западна Европа, казахме, че искаме само едно – гаранции за възвращаемост. Не можаха да ни ги дадат и си останахме само с приказките”, спомня си писателят.
„Машините „Марица”, които внасях от България, по принцип не бяха лоши. Но проблемът бе, че в края не са проверявали какво излиза. И аз плащах примерно по 40 долара за една машина, а след това трябваше да давам по още пет от собствения си джоб, защото при печатане буквите бяха много неравни. И така трябваше да прекратя този внос”, разказва българинът за проваления импорт на родна стока в Бразилия.
След 1989 г. той е амнистиран, а българското му гражданство е възстановено. Илко Минев обаче вече е свикнал с Бразилия, където са отраснали децата му и бизнесът му върви много добре. Но посещава България доста често, при това не само за сделки, а и за да търси корените на своя род. Именно тази тема е и първият негов опит на литературното поприще.
Дебютната му книга „Преди да замлъкна“ е издадена в началото на 2014 г. Тя е посветена на еврейските предци на автора, които през 1943 г. се спасяват от Холокоста и бягат от България в далечна Бразилия, благодарение на никому неизвестния у нас Алберт Гьоринг, брат на нацисткия водач Херман Гьоринг.
„Той е историческа личност, директор на „Шкода“, който поне три пъти на година е посещавал фирмата „Ян Пилчик“, филиал на „Шкода“ в България. Там навремето баща ми е бил инженер. Един ден Гьоринг го вика в своя кабинет и за негова изненада го кани заедно със съпругата му на театър или опера. Татко му представя брата на баба ми – Нисим Михаел, който е издирван от Гестапо. С помощта на Гьоринг той успява да избяга с фалшиви документи на германски офицер за Испания, където е арестуван след войната. Зная, че баща ми е представил и други евреи на Гьоринг. Той обаче наистина спасява много от тях от газовите камери“, описва част от фамилната си история сънародникът ни.
Неизвестните дотогава исторически факти и добре развитият сюжет превръщат „Преди да замлъкна“ в бестселър, който е издаден в 16 страни, включително и у нас.
„България наистина ми липсва. Тази година ходих до родното място на дядо ми – Лъкатник. Посетих много места, които си спомням и ме интересуват. Много съм благодарен на България специално за възпитанието, което ми даде. В сърцето ми има не малко късче, което винаги ще е за Родината“ – признава българинът с амазонска душа.
