Мила Милчева – българката, която покори Германия с картините си
Българката през 1974 г. до част от своя монументална художествена украса в начално училище в Кифергартен
30 Ноември 2015, Понеделник
С възпоменателна изложба под наслов „Прозорец към душите“ бе отдадена почит на оригиналния творец със световна слава
Автор: Георги Ваташки
На 19 ноември в софийската „Тауърс галери“ бе открита изложбата „Прозорец към душите“ в памет на художничката Мила Милчева. Живялата в Германия българка напусна този свят през ноември 2014 г., но остави след себе наследство от множество творби на детската портретна живопис, както и редица монументални керамични композиции.
Тя бе една от най-уважаваните майстори на четката в Германия през последните три десетилетия на XX век. В картините й се преплитат елементи от Античността, обогатени с тракийското, римското и византийското наследство. Те са излагани с голям успех в редица елитни галерии в Берлин, Виена. Залцбург, Дрезден и Лондон.
Житейският път на Милчева е изпълнен с много болка и политически преследвания, но нашата сънародничка неотклонно следва своята мечта и успява да извърви невероятния път от махаличките на село Чепино до столицата на Бавария – Мюнхен.
Бъдещата художничка е родена в Кюстендил на 1 май 1934 г. в семейството на подполковник Спас Милчев – герой от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. През септември 1944 г. обаче по заповед на комунистическото правителство така нареченият „Народен съд“ го осъжда на смърт. Цялото му имущество е конфискувано, а близките му остават без средства за съществуване.
За Мила, която по това време е ученичка в Кюстендилската реална гимназия, вече няма място в родния й град. Тя е изключена от училище и трябва да започне работа, за да помага на семейството си. Единствената й възможност за това е да отиде там, където не иска никой друг – като нередовна учителка на слети класове в отдалеченото радомирско село Чепино. В стаичката, която й предоставят там, няма електричество. Тя спи на сламеник и изминава километри пеша до най-близката гара. Но чепинските деца и техните родители постепенно я обикват.
Докато преподава в радомирското село, Милчева се подготвя за изпитите в столичната Художествена академия „Николай Павлович“. Бъдещата портретистка обаче няма средства да посещава подготвителни курсове по рисуване и се налага да се упражнява сама. Модели си подбира от местните училища и старческия дом в Кюстендил.
В началото на 1953 г. решава, че трябва да отиде в София, за да бъде по-близо до Академията. Но според тогавашните закони тя не може да живее в столицата, ако няма софийско жителство.
Изключения се правят само за така наречените „дефицитни" кадри, упражняващи професии в тежки и вредни условия. Тя започва работа като предачка в памукотекстилен комбинат край София срещу мизерно заплащане, защото като дъщеря на „народен враг“ не й се полага пълен надник. След шест месеца е наета във фабрика за дървени играчки, където й поверяват да боядисва моделите с отровни ацетонови бои, нахлузила противогаз.
През лятото на 1954 г. сънародничката ни се явява на приемните изпити за Художествената академия. Няколко дни след тях тя отива да си прибере рамката, върху която е бил опънат листът й за рисуване. В двора на Академията заварва група младежи, наобиколили един преподавател, който споделя впечатленията на комисията от изпитите: „Изключително впечатление ни направи главата от натура в тъмен профил на една кандидат-студентка.
Рисунката би правила чест дори на дипломиран опитен художник. Поставихме й оценка „Отличен +“. Отличничката се оказва Мила Милчева. Но въпреки доброто си представяне, тя не е одобрена заради „политическата й неблагонадежност“. В създалата се ситуация получава помощ от сестра си Тина, която работи като журналист на свободна практика. Тя моли прочутия художник Дечко Узунов да каже добра дума за Мила, което и става. Така бъдещата майсторка на четката е приета да следва със специалност „Керамика“.
Отначало няма проблеми – младата студентка е старателна и дори е избрана за отговорник на курса. Идва обаче октомври 1956 г., когато избухва въстанието на унгарския народ срещу комунистическия режим и последвалото нахлуване в Унгария на съветските войски. През декември същата година Мила и още 12 нейни колеги са изключени от Художествената академия като „неблагонадеждни заради унгарските събития“. Младата художничка дори е лишена и от право да работи в София.
Щастието й се усмихва година по-късно през януари 1957 г. На изложба в столицата, тя придружава сестра си, която трябва да вземе интервю от художника Цочо Стоянов – тогава любимец на властта. На събитието идва и тогавашният образователен министър – бившият вожд на БКП и държавата Вълко Червенков. Мила не се замисля и за миг, доближава до партийното величие и се обръща към него без страх: „Другарю Червенков, аз съм студентка, изключена от Художествената академия във връзка с унгарските събития. Първенец на випуска съм и ръководството на Академията желае да продължа следването си. Дъщеря съм на осъден от Народния съд и екзекутиран офицер. Но защо децата трябва да отговарят за делата на своите родители?“.
Червенков не й отговаря, но нарежда на хората си да запишат молбата на младата художничка. И чудото става! Само след месец студентските й права са възстановени и тя може да продължи следването си. Мила записва и втора специалност – „Живопис и стенопис“. Слуша лекции и по архитектура, а взема изпити и по педагогика.
Така неусетно идва времето за дипломната работа. Обикновено дипломантите от специалността „Керамика” подготвят съдове, сервизи или малки пана, но момичето от Кюстендил решава да експериментира в монументалните размери. Предлага на ръководителите си да подготви внушителна на височина композиция от четири фигури.
Професорите са ужасени от сложния проект, но склоняват да го осъществи на собствен риск, като за защитата на дипломната си работа трябва да приготви и копие в многократно намален мащаб. След големи перипетии дипломната работа, наречена „Предачки”, е готова. Изпитната комисия е изумена от новаторството на Милчева и я оценява с оценката „Отличен с похвала”, която се дава само на изключителни творци.
Скоро след дипломирането си Мила за кратко е назначена за главен художник в предприятието „Културен отдих и художествена украса” към Столичната община, където одобрява различни художествени проекти. Успоредно с това създава свои етнографски модели на кукли в национални носии, които един ден ще красят витрините на нейни изложби в чужбина. Печели и конкурсите за украса с монументална керамика на спортната зала и текстилния комбинат в Хасково.
Въпреки успехите си, българката продължава да се сблъсква с ограниченията на политическата дискриминация. Затова тя се вслушва в препоръките на своя преподавател по стенопис проф. Гочо Богданов: „Ако искаш да правиш свободно изкуство, отиди на Запад.”
Тогава нашенката взема трудното, но смело решение – да потърси друго място под слънцето, където да разгърне таланта си. След многократни опити й разрешават да посети свои роднини в Белград. Там тя взима „на заем“ югославския паспорт на своя братовчедка, с която малко си приличат, качва се във влака за Триест и пресича границата с фалшива самоличност.
С помощта на роднини в Италия, дегизирана и отново с чужди документи, пресича нелегално границите с Австрия и Германия, за да се установи в лагера за емигранти в град Цюрендорф край Нюрнберг, където подава молба за политическо убежище.
Един ден Мила получава разрешение да се разходи из градчето. Грабва блокчето и прави скици, когато към нея се доближава един мъж с фотоапарат и моли: „Госпожице, ще ми продадете ли вашите творби?” „Не. Ще ви ги подаря”, отвръща българката. На другия ден в местния вестник се появява снимка на чуждестранната художничка и нейните скици и накратко се разказва историята й. Скоро след това тя получава и разрешение за постоянно пребиваване в Мюнхен.
Първите й дни на чужда земя са много трудни, но в един момент известният германски художник Франц Хаубер й предоставя подслон и я окуражава да следва избрания път в изкуството. Младата българка постепенно се налага в артистичния свят на Германия и така се стига до 1971 г., когато Милчева прави първата си самостоятелна изложба в галерията „Ербах“.
Българката вече се слави като отличен портретист и това й дава куража да се яви през 1974 г. пред главния архитект на Мюнхен. Тя му представя свои монументални работи от България и подава заявка за участие в голям конкурс на общината за стенописна украса на новооткрито модерно училище в града. Той й обяснява, че няма почти никакви шансове, защото в конкурса участват най-добрите немски художници. Само че шест месеца по-късно с единодушно решение на журито оспорваната надпревара печели доскорошната емигрантка от България с композицията си „Слънце".
След големия успех Мила Милчева започва и педагогическа дейност като доцент по живопис, рисуване и портрет в мюнхенското „Фолксхохшуле" - своеобразен свободен университет за възрастни към общината. Там тя работи близо 35 години като за всеотдайността си и високите резултати в своята област през 2012 г. е отличена със „Златната игла" - почетна награда за заслужили педагози в Бавария.
Преподавателската й дейност не пречи на творческите изяви на българката. Тя участва със свои платна в общогерманските художествени изложби „Кунст-89” и „Кунст-90“. С картините „Момичето със златните очи“ и „Мила с латата за измерване“ тя предизвиква фурор, критиката ги определя като „образец на европейската монументална портретна живопис“.
Първата й изложба в България след промените е в Националната художествена галерия през 1998. г По-късно. тя още два пъти излага свои творби на родна земя – през 2001 и 2005 г.
