Поводът да напиша тези редове е публикуваната във в. „Десант“ статия „Една почти забравена богоявленска традиция“.
Израснах в многодетно семейство, в бедност и недоимък. През 50-те години на миналия век така наречената „народна власт“ замени кръщелните свидетелства с актове за раждане. Родителите ни не сметнаха за необходимо да кръстят мен и тримата ми братя в църква, след като притежавахме акт за раждане. Всеки от нас – четиримата братя, беше оставен сам да избира: дали да вярва или да не вярва, или в какво да вярва.
През ученическите си години се увличах по източните култове: будизъм, шинтоизъм, брамизъм, кришна и йога. Започнах да изучавам доктрините и на други вероизповедания. След 1990 г. по градските църкви се появи православна литература. Изучих доктринерските прилики и доктринерските различия между трите конфесии на християнството: източно православие, римокатолицизъм и протестантство. Посветих десетилетия от живота си, за да открия коя е спасителната вяра, и то без наставник или ръководител. Като такива ми служиха единствено книгите.
Преди векове, а и до ден днешен хората, които се гласят да приемат св. Кръщение, се наричат оглашени. Някога периодът на оглашението е траял между две и три години и едва когато свещеникът се увери, че кандидатът е катехизиран с основните истини на вярата, е пристъпвал към кръщението.
При мен периодът на оглашение продължи с десетилетия и когато се уверих, че съм придобил минимума от познания относно вярата, пристъпих към това велико Тайнство. Бях на 52-годишна възраст и току-що бях излязъл в пенсия. Реших се да кандидатствам богословие във Великотърновския университет „Св. св.Кирил и Методий“ и през 2007 г. се дипломирах.
Да, в църквата има много проблеми, но авторката на статията не ги е налучкала в пълнота. Тя не може да си обясни защо свещениците нямат време да разясняват на миряните примерно какви са задълженията на кръщелник и кръстник, а причината е следната: всеки ще се съгласи,че 13 свещеници за тристахиляден областен град като Бургас са като капка в морето. Родителите не желаят децата им да стават свещеници, да не говорим за монаси и монахини, още повече, че монашеското духовенство дава обет за безбрачие.
Тези момчета, които все пак завършват богословие, не могат да бъдат ръкоположени, защото не са женени. Друг голям проблем е, че девойките, след като разберат, че момчето се готви за свещеник, веднага го напускат, защото не желаят да стават презвитери (съпруги на свещеници).
Тези кандидати пък, които са женени, но единият от двамата е на втори брак, също не могат да бъдат ръкоположени, а на първобрачните съпругата се задължава да подпише нотариално заверена декларация, че е съгласна съпругът й да стане свещеник и ако тя заяви, че не желае да има поп у дома си, кандидатът не може да бъде ръкоположен.
Това са основните изисквания за ръкоположение на дякон и свещеник и те я различават от всички останали професии. Както никой не може да стане медик, ако не е завършил медицинско образование, така и свещеникът трябва да е завършил богословие, за да може да обяснява на хората основните истини на вярата.
Но и при най-добро желание от негова страна, той няма физическата възможност да се посвети на това, защото ежедневието му е изпълнено с богослужби и треби и не може да бави едни хора за сметка на други, които чакат с нетърпение своя ред.
Така все по-често се случва покойници да бъдат погребвани без опело, въпреки желанието на близките им, защото просто няма кой да го извърши.
Затова бих отправил призив към родителите: насърчавайте децата си да стават свещеници, монаси и монахини, защото голяма е радостта на онези, чиито рожби са поели по трънливата пътека на спасението. Върху такива родители непрекъснато се излива Божията благодат!
отец Иван Монев,
енорийски свещеник за
с. Русокастро и с. Равнец,
Бургаска област
