През септември 1995 г. бях във Виена, поканен от българската диаспора да изнеса сказка по случай 110 г. от съединението на княжество България с Южна Румелия.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
След нея имаше официална вечеря и там се запознах с една възрастна дама, която ми представиха като Люба Ангелова-Велич.
Името й не ми говореше нищо. На вечерята седях до зам.-председателя на дружеството на българите в Австрия Павлина Борисова, която ме попита какво впечатление ми е направила госпожа Люба Велич. С голямо неудобство признах, че не знам нищо за нея и за първи път чувам името й.
Тогава Павлина Борисова ми разказа подробности за живота й, от които разбрах, че това е една необикновена жена.
Родена е на 10 юли 1913 г. в село Славяново, Поповско. Учи гимназия в Свищов, където започва да пее в гимназиалния хор и става негова солистка. На едно представление я чува Георги Златев-Черкин, който е само 8 г. по-възрастен от нея, но вече има славата на много добър музикален педагог с диплом от Виенската музикална академия. Той остава изумен от нейния глас и се заема с обучението й.
След три години я изпраща във Виена с препоръка до преподавателя му проф. Хайнц Фридер, който като я прослушва също намира, че тя притежава впечатляващ глас. Урежда й стипендия за следване и през 1938 г. тя завършва Виенската музикална академия.
Дебютира на сцената в ролята на Неда в „Палячо“ на Леонкавало в операта в Грац. Музикалните критици й дават много добра оценка и българката бива поканена да пее във Виенската опера. В ролята на Саломе от едноименната творба на Рихард Щраус жъне небивал успех и в 49 представления е награждавана с бурни овации от публиката. Самият Рихард Щраус след едно от представленията й казва: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава“.
Освен че пее, тя и танцува със седем воала, което довежда зрителите до френетичен възторг. Представлението се филмира и така Люба влиза в киното през парадния вход. Впоследствие изиграва 70 роли в различни филми.
Междувременно пее и в Парижката, Дрезденската, Лайпцигската и Берлинската опера.
Краят на Втората световна война я заварва в Потсдам без никакви пари и имущество. Там живее под наем. Открива я един висш американски офицер – любител на оперната музика, който е чувал за нея от свои познати меломани.
С военен кораб двамата пристигат в САЩ, за да участва тя в концерти. Само това знаела за нея госпожа Борисова, защото Люба не желаела да разказва за живота си в Америка.
Мене обаче ме завладя любопитството и отидох при Велич. С голямо извинение я помолих да ми позволи да седна до нея и да ми разкаже за преживяното в САЩ. Тя ми отговори, че досега не е споделяла с никого, но понеже чувства, че не й остават много години живот, ще бъде откровена и започна своя разказ.
„Пристигнах в САЩ в началото на януари 1946 г. В края на месеца изнесох първия си концерт. По някаква случайност на него присъствал и президентът Хари Труман. Много харесал моето изпълнение и после идвал на всеки мой концерт. За 40-я ми рожден ден през 1953 г. Белият дом организира за мен грандиозен прием.
Неговият наследник Дуайт Айзенхауер, когото наричаха Айк, беше много популярен сред хората, защото е участвал като главнокомандващ американските войски по време на Втората световна война. Той също стана мой почитател, а може да се каже в известна степен и обожател. Присъстваше на всяко мое представление и ми поднасяше огромна кошница с цветя. През 1959 г. организира специален прием за мен, който беше много по-грандиозен от този през 1953 г.
Но всичко това е минало. Сега съм само една стара жена, която се готви за среща с Бога. Вече съм направила и завещанието си. След смъртта ми искам да бъда пренесена и погребана в гробището на родното ми село Славяново“.
Люба Ангелова-Велич почина на следващата година. Не знам защо не е изпълнена последната й воля вечният й дом да бъде на родна земя. Гробът й и до ден днешен е във виенското гробище.
