В подбалканското градче е било създадено едно от най-старите килийни училища, а в близкия манастир се пазела първата наша библиотека
Автор: Диана Славчева Снимки: Авторът
Стане ли дума за Мъглиж, всеки цитира: „Мъглиж беше пръв...“. Днес обаче сянката на септемврийските събития от 1923 г. е почти напълно избледняла и в балканското градче по нищо не личи, че тук някога е имало „кръв, подем и погром“. С изключение на монумента, издигнат на един от околните баири, и то чак половин век след въпросните събития.
В същото време центърът е увенчан с войнишки паметник на падналите за родината с три мемориални плочи – на загиналите в Балканската, Първата и Втората световна война, до които е изложено истинско оръдие марка „Круп“, с което някога е била въоръжена планинската ни артилерия.
През миналата година пък бе избран и проект за триметрова бронзова скулптура на опълченците, която ще се извиси също в центъра на селището, което, според преданията, е едно от най-старите в Казанлъшката долина. Още проф. Константин Иречек изказва мнение, че то води началото си от Античността. Съседното Тулово например някога, по думите му, е било „кралско седалище на келтите“, които траките постепенно изтласкали от околността.
Името на Мъглиж се споменава и в поемата на Мануил Фил, посветена на похода на византийския протостратор Михаил Глава Тарханиот срещу Ивайло през ХIII в., като една от крепостите в българските земи, превзета от пълководеца.
Но всъщност най-ценната забележителност в Мъглиж е прекрасната му църква „Св. Димитър“, която, за съжаление, в момента никак не е в добро състояние. Строежът й е започнат през 80-те години на XIX в. от майстор Кольо Фичето, но след като той се разболява, работата продължава тревненският майстор уста Генчо Новаков, който е и автор на първоначалния иконостас, завършен около 1908 г., от който в момента са запазени резбованите царски двери. Иконостасните икони също са автентични и са рисувани от известния за времето си габровски зограф Рачо Тихолов, считан за пръв майстор в цялата околност.
Камбанарията на мъглижкия храм е издигната от местни майстори през 1912 г. Самият иконостас е боядисан в светли тонове в характерния за онова време стремеж да се наподобява мрамор. Възхитителни са и стенописите, които и сега, повече от век след изрисуването си, смайват с ярките си багри, сякаш художникът им току-що е оставил четката си.
Уникалната църква, осветена по Димитровден през 1891 г., е обявена за паметник на културата. В последните години е разбивана и обирана четири пъти. Преди време е направен ремонт на покрива й, но скоро след това вандали задигат част от медната обшивка и сега под купола отново има течове. Пари за нов ремонт е осигурил бизнесменът Георги Петров, син на местния свещеник Димитър Петров Иванов, чийто гроб се намира в църковния двор. Така че има надежда това бижу на култовата ни архитектура отново да посреща миряните с пълния си блясък.
В момента за храма се грижи бивш оперетен певец от Казанлък, който по-рано имал фотоателие наблизо. През целия ден той отваря и развежда посетителите, като сладкодумно разкрива подробности за историята на светинята и с болка споделя неволите около поддържането й.
Че Мъглиж някога е бил голямо духовно средище на религиозния живот свидетелства една любопитна дописка, публикувана през 1871 г. във в. „Право“, излизал в Цариград като продължение на Петко-Славейковия „Гайда“. В нея местен жител отбелязва: „На 2 часа разстояние на изток от Казанлък лежи село Мъглишъ, което се слави като по-първо от Казанлък, като едно време е било град, в който е имало много църкви и манастири, а на туй свидетелстват 5-6-те църкви и 3-4-те манастири, които до сега са се изнамерили. Днес за днес то се поменува с една църква „Св. Димитър“ и един манастир половин час на север...“.
Все още не е изяснено дали настоящият Мъглижки женски манастир „Св. Николай Чудотворец“ е бил винаги на мястото, където се намира сега, но е сигурно, че създаването му е станало в много стари времена. Той е споменат в пътеписите на немския протестантски богослов и проповедник Стефан Герлах от 1575 г. Съществува и Мъглижко евангелие от 1572 г. Но се предполага, че обителта води началото си още от епохата на средновековните български царства и е една от малкото, оцелели през всичките години на тежкото турско робство.
В тази крепост на православието и българщината, скътана в пазвите на Балкана под връх Попък, е създадено едно от най-старите килийни училища у нас, където чрез своята просветителска дейност монасите и свещениците са възраждали националното самосъзнание. В бележките си от посещението си тук Герлах отбелязва: „В Мъглижкия манастир е имало всякога килия, гдето учениците се учат да пишат с прави църковни букви, а особено ония, които искат да се запопят“.
В същите килии редовно намират подслон хайдути и бунтовници. Поради което през годините на робството светата обител край Мъглиж е била опожарявана на три пъти, но винаги след това е била възстановявана от родолюбивите българи.
А че те са били големи патриоти, това е безспорно. По някое време одринският владика Силнислав, комуто духовно била подчинена Южна България, изпраща за игумен на манастира гърка Евтимий. Местното население обаче не стъпва в църквата, ами кани дряновския поп Марко да им води службата на български език. Заради вироглавството им със специален ферман на Мъглиж е наложена глоба от 60 хиляди гроша, а обителта е изпепелена, като поп Марко е убит от турците. Мъглижани обаче отново съграждат скъта.
След разгрома на Велчовата завера през 1835 г. тук е заточен заклелият съзаклятниците отец Сергий от Плаковския манастир. Няколко месеца по-късно той умира и е погребан в манастирското гробище.
По предложение на Матей Преображенски – Миткалото през 1866 г. в Мъглижкия манастир идва да служи легендарният поп Харитон, загинал в Дряновската епопея, който неколкократно посреща тук Васил Левски. Той събирал средства не само за църквата, но и за местния революционен комитет.
При едно от поредните опожарявания изгаря и първата библиотека, създадена в поробена България и оставена на съхранение в светата обител – сбирката на Захарий Княжески. През 1859 г. видният деец на духовното ни възраждане докарва тук с десет волски коли от Стара Загора „за по-добри времена и случаи“всичките си книги, сред които имало четива по всеобща история, философия, литература, архитектура, естествени науки, граматика, нумизматика, читанки, вестници и пр.
И когато по-късно, около 1875 г., прочутият унгарски пътешественик Феликс Каниц посещава манастира и се интересува дали в него има запазени стари ръкописи и документи, вместо да получи отговор от монасите, те му се хвалят, че от кошерите си получавали по 300 оки чист розов мед и 30 оки восък.
В по-нови времена Мъглижката света обител става сцена на първия конгрес на едно от най-старите професионални сдружения в България – на 21 юли 1904 г. тук се създава Синдикатът на телеграфопощенци.
Сегашната манастирска църква е съградена през 1834 г., както е отбелязано на предния корниз на нартиката й. Подвижните икони в нея са дело на тревненския художник Иванчо Кънчев, а стенописите изографисва през 1909 г. Петко Ганин от Казанлък.
Забележителна е уникалната фреска на северната стена, изобразяваща светите братя Кирил и Методий в компанията на св. Патрикий, за която преди време подробно писахме в „Десант“.
При освещаването на църквата Охридският епископ изпраща като дар престолен копринен плащеник с изображението „Разпятието на Иисус Христос“, който и сега може да се види зад стъклена витрина в старинния крам.
Заради запазения си и до днес самобитен църковно-възрожденски облик, целият действащ и до ден днешен манастирски комплекс е обявен през 1974 г. за архитектурно-строителен паметник от епохата на Възраждането.
Над него като самотен страж и ням свидетел на съдбините му се издига Винишкият камък – парче гола скала, възвишаваща се над гъсто залесения склон под връх Попък, с вградена в нея икона на Светата троица.
Понастоящем Мъглижкият манастир се обитава само от 2-3 монахини. Но и броят на жителите на градчето, на чието име е назован, също доста се е редуцирал от едно време – в годините на турското робство в Мъглиж са живеели над 11 хиляди човека, а днес населението му е малко над 3000 души. Но подбалканското градче си остава все така притегателно място, което продължава съкровено да пази бългращината и националната ни памет.
