От лайкучката до бабините зъби из българската флора
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Наближава Първа пролет и замириса на... цветя. А те открай време здраво са се вплели в българския фолклор и присъстват в обредността на народа ни – китки крадат момците от момите край извора, с букети посрещаме всеки празник и с тях изпращаме тези, които завинаги напускат този свят, венци вием за деня на Кирил и Методий, през венец от дъхави цветя се провираме на Еньовден...
Откак се помни, българката е обичала цветята. Слава Богу, още не са забранили изучаването в училище на Пенчо Славейков и неговата белонога. Та с умиление и на младите ще остане в паметта картинката на стените, „зиме със здравчец обрасли, лете със сива лиляка“. Ще има да се омайват поколенията с теменужки дъхави „между къдрави шубрачки“ и „в поля черноока иглика“, със „злат минзухарец в равнище“, „ален божур в стърнище“, „всякакви ружи шарени“ и „крехка върбица клоната“...
Народът ни е дал твърде интересни имена на цветята. С проучване на техните названия още преди много години са се занимавали много известни наши личности и ботаници, сред които Михалаки Георгиев, Димитър Душанов и Иван Урумов, че и дори Любен Каравелов, Георги С. Раковски, Найден Геров, Цани Гинчев, както и Карел Шкорпил.
Както се отбелязва в изданието на Българската академия на науките от далечната 1925 г., „Български народни названия на растенията“ с автор д-р Петър Козаров: „ползата от събирането на народните названия на растенията е двояка: и езикова, и научна“. Тя е един голям принос към словесната ни съкровищница. В скоби ще отбележим, че цитираната книга е писана всъщност четвърт век по-рано от публикуването си – т.е. точно на вододела между XIX и XX век.
Та както се отбелязва в нея: „Мнозина са склонни да мислят, че у нас няма народни названия за голяма част от растителния свят. Това е абсолютно невярно. Други, като отворят един учебник по ботаника и видят, че при повечето латински имена стоят и български, и мислят, че въпросът е изчерпан. Това също е невярно, понеже болшинството от последните са побългарени или са превод от чуждите... Най-величествените творения на природата у нас нямат имена, или ако имат, те са турски...
На най-миловидното жълто-златно цвете, което пролет и лете краси полята ни, ние казваме „лай-лай-кучка“. На това миловидно белизняво цвете, което така разкошно разхубавява ливадите ни, ние даваме простото име „слез“; на това светлоалено цвете, което се мярка из зелените класове на нивята, ние казваме „пукал“; величественият син крин, който краси нашите градини, ние наричаме „магарешки уши“.
На друго едно мило горско цвете казват „козя брада“; високото, с червено стъбло, с големи листа тропическо цвете, което много дворове пълни с хубост и зеленина, днес го наричат, не знам защо, „кърлеж“ (авторът има предвид рицина, чиито семена наподобяват тази коварна кръвосмучеща твар, б.р.)! На едно друго – полутрева, полуцвете, колкото оригинално, толкова и красиво и което расте по тревистите урви на Балкана, дават име „мечешко зеле“.
По-натътък в изданието се изтъква, че народните названия на цветята са обикновено прости и къси – дъб, бук, ръж, липа, лук, лоза... Докато сложните имена са сравнително по-нови. При тяхното образуване въображението на българите е работило по-свободно и названията им са дадени възоснова на някои действителни или привидни белези. Тук за пример може да се посочат такива имена като „лъвска муцуна“, „бабини зъби“, „напръстник“, „треперушка“, „шапиче“, „кърпи кожух“, „дамско сърце“, „кавалер и дама“, „чалмица“, „свекървин език“, та дори „бабини гниди” или „момина сълза” и пр.
Това е нагледно аргументирано в цитирания вече труд с названията на различните видове ягоди например. Разнообразните варианти на този вид народът нарича: планинци, усойки, плюскавици, суници, зуници, капалищи, пласкудавци, малигазци, орнички, диви ягоди, самодивски ягоди, белвици, белявици, планчука, куконица, пламеници и т.н. Царевицата е известна и като папур, кукуруз, гугучета, мамули, мисир, царка, пченка, кукумарка, цомбур, цаблан, мумурузка и пр., а кочанът й има повече от 30 названия.
Равнецът, който се въди по всички ливади и поля из България, хората зоват сечена трева или сечено биле, яновица, изройниче, росинява трева, спореж, рамчец, месечнак, врабчино цвете и др.
Ментата е още див гьозум, мерудия, мачя билка, бабушка, бабка, юзум. Смрадликата – тетра, кукуч, япракова шумка.
Много названия има и мащерката – бабина душица, овчарска мерудия, материйна душа, ябълкиня, махра, воленика и др.
За различните видове дъб имената достигат цифрата 70, за дивия мак и поветицата те са близо 40. Изобщо рядко се срещат растения и цветя, които да имат по-малко от двадесетина народни названия.
Те им са дадени по най-различни критерии. Някои от тях са плод на известна прилика с даден предмет или животно – като кандилка, кученца, конско ребро, треперушка. Пасифлората бива оприличена на офицерска звезда. Други са били наречени по местонахождението си – блатник, гороцвет, водниче, жабуняк. На трети са викали според някое от свойствата им – отрова, бясна трева, благи луди, разводник, сладък корен.
Има и такива, чието име е дадено на базата на приложението и употребата им – дрислива трева (с извинение); лишейче, отокливо биле. Народът не е пропуснал да отбележи в названието на растението и времето на цъфтежа – великденче, димитровче, гергьовденче, еньовче, есенен минзухар. А някои са назовани на известни персони като Петров кръст, Бела Рада, Лазарниче.
Прави впечатление, че много от българските народни названия на цветята са сходни с тези в другите славянски езици – руски, сръбски, хърватски и пр. Но да не забравяме, че има такива с чисто прабългарски произход, които не се срещат в славянската лексика – като кокиче например.
Разбира се, немалко са и названията, подобни на латинските или пък гръцките, които, естествено, са съответно побългарени. Учените предполагат, че това е отзвук от някогашното римско или византийско влияние.
За тях просто няма наложен български еквивалент. Такива са роза и трендафил, босилек, спанак, кестен. С гръцки произход са върбинка, риган, олеандър, татул, хмел и др., а с латински корен са салвия и мимоза.
Любопитно е да споменем, че в народния говор съществува растение, наречено... баба Марта. И това е небезизвестният подбел.
Напоследък много популярен е така нареченият чай „Демир бозан“. Безспорно името му звучи ориенталско. Рекламира се като уникална билкова комбинация от шест лечебни растения с чудотворно действие. Някои обаче твърдят, че това е една билка и може би са прави. Народът я нарича дребно обичниче, а също и гайтаника и... магарешки зъб. Демир бозан й викат най-вече в Търновския край.
Латинското й име е мелампирум (мelampyrum). Само да си представим, че трябваше да наричаме прекрасните цветя в бабината градинка като пеларгониумите, пардон – мушкатата, с подобни страшно сериозно и „академично“ звучащи наименования! Или пък влизайки в цветарския магазин поръчваме на продавачката: „Дайте ми един букет от примула и календула“ (ще рече – от иглики и невен)!
„Латинските названия обикновено плашат и убиват всяка охота. Те са много научни за среднообразованите, а за широката публика са само думи без значение“ – отбелязва д-р Петър Козаров преди повече от век и петнадесетина години отгоре.
Затуй нека благославяме народа ни, който е дал такива прекрасни описателни и мили имена на тези прелестни създания на майката природа – цветята!
А свободните, безцелни компилации с кръчмарски привкус, се предполага заслужават издигане на пиедестал сред широката публика, и имат грандиозно значение. Отсега на пазара търсете само бабушки, мумурузки и дрисливи треви... и бой по тези, дето ползват популярни имена, многознайковци такива!!!
