„Дръзки“ срещу „Хамидие“

Автор: инж. Румен Стоянов, внук на Петър Ташев

Преди време в „Десант“ публикувахме статията „Дългият път на първото българско морско училище“. На една от снимките към материала инж. Румен Стоянов от София разпозна своя дядо Петър Ташев. Тук представяме неговия разказ, съставен по спомените на този българин, който се оказа участник в легендарната епопея по атаката на гордостта на турската флота – крайцера „Хамидие“.

Петър Георгиев Ташев е роден на 8 май 1892 г. в Пловдив. Израсъл е на воля край бреговете на река Марица, която била пълноводна, дълбока и плавателна. В повечето време за него се е грижила родната му майка Хрисо. Баща му, под претекст търговска дейност, дълго е отсъствал от дома, тъй като е извършвал тайна организационна работа за сформиране на революционни комитети на ВМОРО в Родопите, Източна и Беломорска Тракия с цел подготовка на населението там за въоръжено възстание и присъединяването на българските земи,  откъснати от майка България по силата на Берлинския договор.

През юли и август на 1895 г. бащата на Петър получава задача от ВМОРО за участие в една от четирите чети за въоръжено нахлуване в Македония с цел освобождаването й. След кампанията в Македония, с решение на ВМОРО, той постъпил като четник в централния революционен участък в Родопите с център Чепеларе. На 10 май 1901 г. Георги Ташев е убит в Родопите.
Петър се е досещал с какво се занимава баща му, но в отсъствието му, останал сам с майка си, скитал по река Марица с другари и дори пътешествал по нея като същински Хъкълбери Фин.

Наскоро след смъртта на баща му умира и майка му и той остава кръгъл сирак. Грижите за Петър поема негова леля, сестра на майка му, също от Пловдив с голямо и многодетно семейство.
През 1908 г., когато е на 16 години, Петър Ташев е записан да учи в VІІІ  випуск  на „Машинното училище на Флота”. В колектива и заедно със своите другари, макар и трудно, се справя с дисциплинирания живот и учебния процес в училището. С желание и трудолюбие започва да постига все по-добри резултати по изучаваните дисциплини.

Голяма била и грижата на преподавателите и на началниците да подготвят практически опитни машинни специалисти, споделял е дядо ми Петър. Практиките и провежданите изпити на курсантите през 1909 г., 1910 г. и 1911 г. показвали възходящата им успеваемост. Укрепвала и воинската дружба с колегите му – те били неразделни и в делник, и в празник. Делели всичко – трудностите на службата, храна, дрехи, пари за градски отпуск във Варна и други. Дядо ми изпитвал дълбок респект и възхищение към по-старшите по звание и длъжност и стремеж за подражание на висококвалифицираните и знаещите специалисти по преподаваните и практикувани специалности.

В годината, когато постъпва в „Машинното училище на Флота”, с Манифест от 22 септември 1908 г. на княз Фердинанд е провъзгласена независимостта на България. Този политически акт отхвърля и последните васални връзки на Княжеството с Османската империя. България става независима държава с коронован държавен глава цар Фердинанд І. На европейската карта се възстановява една от най-старите държави на Европа, след 500  години турско робство. Въодушевлението сред всички било изключително голямо.

В навечерието за обявяване на независимостта на Княжество България в Турция отскоро управлява младотурско правителство. Австро-Унгария се готви да наруши Берлинския договор и да анексира провинциите Босна и Херцеговина, а Франция е затънала в проблеми около Мароко, която ситуация е използвана много умело от българската дипломация. Дипломатическите усилия на България и развитието на политическите процеси водят до анексиране на Босна и Херцеговина, а българските власти завземат и конфискуват източните железници в Южна България.

На дипломатическия фронт в подкрепа на България е спечелена Британската империя и се е постигнало споразумение за незабавни преговори между Царство България и Турция. На тези преговори турското правителство поставя условие за изплащане на голям данък от България за обезщетение. Българската страна има твърда позиция в преговорите, отказва плащането на какъвто и да е данък и обявява частична мобилизация на армията си.
Растящото напрежение между двете държави е туширано с дипломатичната намеса на Русия, нежелаеща възникването на конфликт в региона. След трудни преговори е прието решение: дългът на Турция към Русия, останал още от Руско-турската война през 1877-1878 г., да се опрости, в замяна на което турската страна да се откаже от обезщетение от България и да признае независимостта й.

Това се реализира официално едва на 6 април 1909 г. През същия този месец всички европейски сили признават България за царство и за независима държава.
След обявяване на независимостта френското дружество, което е строило и поддържало до този момент фаровете по българското Черноморие с протекция на Османската империя е принудено да се оттегли. Решаваща роля за това решение на българското правителство е изиграла алчността за огромни и необосновани печалби на френското дружество и същевременно топлите и приятелски отношения на дружеството с висши чиновници на Високата порта.

От 14 август 1909 г. грижите за фаровете по българското Черноморие са поети от българската държава. Построени са пристанищните фарове във Варна и  Бургас, а останалите морски фарове преминават за управление към пристанищните власти. До 1914 г. са вдигнати още три нови морски фара: на нос Галата, на островите Св. Иван и Св. Анастасия. Румънските власти модернизират фаровете на нос Шабла и нос Калиакра, които по това време са на тяхна територия.

От Франция са доставени и монтирани у нас през 1907-1908 г. шест еднотипни миноносеца. Първите три получават имената си и са тържествено осветени на 23 август 1907 г.: „Дръзки”, „Смели”, „Храбри”. Вторите три са именувани година по-късно: „Шумни”, „Летящи”, „Строги”.
Дръзки, смели и храбри са българските воини, когато защитават Родината. Шумни са, когато атакуват с бойния си вик „Ура!”. Летящи са в своите устремни атаки българските кавалеристи. Строги, но справедливи са повечето от българските офицери. Само няколко години по-късно четири от шестте миноносеца („Дръзки”, „Смели”, „Строги” и „Летящи”) напълно оправдават имената, изписани на техните бордове.

Поръчката и изработването им са били пазени от държавата като най-строга военна тайна. Техническите им данни са: дължина 38 м, ширина 3 м, водоизместимост 97, 5 т, скорост 22 възела, парна машина 1920 к.с., торпедни тръби 450 мм, оръдия 2 х 47 мм.
В навечерието на Балканската война миноносците получават задачи да охраняват района на Варненския залив и крайбрежието, където не са липсвали провокации от военни кораби на турската държава. Задържани са от българския военноморски флот турски кораби, извършващи контрабанден транспорт.
Бреговата артилерия достойно е отвръщала на всички провокации, държейки вражеските кораби далеч от брега.

Имало е очакване за предстоящи военни действия и че държавата е приключила с дългогодишното превъоръжаване и подготовката на армията си в т.ч. и на флота.
С Манифест от 5 октомври 1912 г., издаден от Фердинад І, е обявена Балканската война. Тя поставя начало на действията на българската армия за освобождаване на Родопите, Беломорието и Македония, оставени под турско робство от несправедливия Берлински договор.
След обявяване на войната охраната на Варненския залив е възложена  на миноносците чрез т.нар. подвижна отбрана, с командир капитан ІІ ранг Димитър Добрев (1868-1944).  Входът на Варненския залив и други площи от акваторията с важно стратегическо значение са минирани.

Черноморският флот е включен в състава на Варненския укрепен пункт, организиран с обявяване на войната. В него е обединено командването на военните части, дислоцирани в района на град Варна, и е подчинен пряко на Главната квартира. Този гарнизон има задачата да организира наблюдението и отбраната на цялото черноморско крайбрежие от град Балчик до устието на река Камчия. За началник на Варненския укрепен пункт е назначен командирът на флота подполковник Руси Лудогоров.
Макар че войната се води основно в Източна Тракия, военни действия са предприети и по Черноморието. От първите дни и седмици на войната българското командване печели и първите успехи в сухопътните бойни действия, предопределили по-късно изхода от войната.

В началото на Балканската война Турция губи значителна част от Източна Тракия, където навлиза победоносната българска армия, а гърците блокират турските доставки през Егейско море. Така морският път в Черно море между румънските пристанища и Турция се оказва важен за доставка на военни стоки за империята.
Независимо от пораженията си на сушата, врагът владее инициативата по море. Превъзходството на Турция се състои в силата на флота й, наброяващ 43 бойни кораба: 4 броненосеца, 2 бронирани крайцера, 1 бронирана корвета, 3 минни крайцера, 8 ескадрени миноносеца, 11 миноносеца, 14 канонерки. В същото време основната група на българския военноморски флот включва 6 миноносеца тип „Дръзки” и учебния крайцер „Надежда”.

„Хамидие” е модерен боен кораб на Османската империя, заложен за строеж през 1901 г. в корабостроителницата на фирмата „Армстронг“ в Елсуик, Великобритания. Строен е почти едновременно с другия крайцер за османския флот – „Меджидие”, („Абдул Меджид“). При „Хамидие“ обаче се правят редица усъвършенствания, свързани с подобряването на устойчивостта му, въоръжението и редица други. Спуснат е на вода на 25 септември 1903 г. и е кръстен на името на османския султан Абсул Хамид ІІ, а при встъпването си в строя получава името „Хамидие“.

Той е бронепалубен крайцер, завършен през 1904 г., с дължина 112 м, широчина 14.5 м, дълбочина на газене 4.8 м, 2 броя парни машини, 16 броя парни котли, 2 гребни винта, мощност 12 000 к.с., максимална скорост 22 възела (40.7 км/ч), водоизместимост 3 904 т., екипаж 302 човека, въоръжение – оръдия: 2 х 152 мм, 8 х 120 мм, 6 х 37 мм и торпедни апарати 2 х 450 мм.
Двата крайцера – „Хамидие” и  „Меджидие”, съпровождат египетски и турски транспортни кораби, превозващи военни провизии, оръдия и коне за Османската армия от Западна Европа през пристанището на Кюстенджа към Цариград, като единствена възможност след блокирането на морските и сухоземните пътища в Егейско море и Тракия от Гърция и България.

Плановете на турското морско командване предвиждат установяването на блокада по българското крайбрежие, унищожаване или обезвреждане на военния флот, обстрелване на важни обекти и стоварването на десант, в т.ч. и в Източна Тракия, което да допринесе за решаване изхода от войната.
Окуражени от голямото си числено превъзходство и отбранителния характер в действията на българския флот в началото на войната, турският флот започва системно да се появява пред нашите пристанища.

На 6 октомври 1912 г. неприятелски бойни кораби застават пред залива на Варна, обстрелват града, но без успех, защото са прогонени от бреговата артилерия. Отново на следващия ден се извършват опити за подобни демонстрации и провокации на вражески кораби край морския град.
На 8 октомври 1912 г. е отблъснат опит за десант на турския флот край Каварна. Осигуряващите десанта турски кораби: крайцерите „Хамидие” и „Меджидие” и ескадреният миноносец „Ядигер Миллет”, подлагат Каварна на морска бомбардировка.

По-късно през деня, придвижвайки се на юг, крайцерите са обстрелвали височините при с. Екрене (днешно Кранево), санаториума, поста при Св. св. Константин и Елена, казармата, парната и електрическата инсталация на Евксиноградския дворец, фара на пристана пред него, без да причинят някакви значителни материални повреди и загуби. На височината при с. Екрене обаче е убит един човек, местен жител.
Ден по-късно крайцерът „Меджидие” и ескадреният миноносец „Ядигер Миллет” обстрелват семафорния пост на нос Калиакра. На 11 октомври 1912 г. крайцерът „Хамидие” обстрелва с. Емине, а след това фара на едноименния нос. Нанесени са материални загуби, а фарът е повреден. Едновременно с това в Бургаския залив в посока Созопол  е направен несполучлив опит за десант, под прикритието на 5 турски военни кораба, патрулиращи в залива.

На 15 октомври 1912 г. от турския крайцер „Хамидие” изпращат две писма, адресирани до кметовете на Балчик и Варна. Ултимативно, под отговорността да бъдат унищожени градовете и населението им, кметовете са приканени да предадат града си, а варненския градоначалник – да предаде обезвреден или унищожен военноморския флот, както и да върне задържаните турски кораби, които са арестувани във Варненския залив за извършване на контрабанда по българското крайбрежие. Също така да премахне минните заграждения и да осигури спокойно плаване на турските кораби в залива.

В писмата личал гневът на турския военачалник, който „не бил наясно” с основанията на българската брегова охрана, да го отблъсква при предприеманите опити за турски десант, както с чувство за хумор пише Петър Ташев. Основанията са били много, но едно е водещото, че е имало едно наставление до началниците на частите от армията и отделните отряди от 7 октомври 1912 г., в което се изтъква: „Турците са много лукави. Те ще прибягнат към разни военни хитрости, като например издигане на бели флагове, пращане на парламентьори и пр. Обаче всички чинове в армията трябва да помнят винаги следующието: турчин вяра няма”.

Ултиматумът на противника остава без отговор, което означава, че е отхвърлен. Приемането му е щяло да означава капитулация на Варна, предаването на военноморския флот и съществена промяна в развитието на военните действия в Източна Тракия.
Тези заплахи и натиск не само не са изиграли роля да сломят воинския дух на служащите от военноморския флот, но се случва тъкмо обратното в посока на мобилизация и повишаване борбеността и решимостта у личния състав на екипажите за победа над превъзхождащия ги противник.



В категории: История , Горещи новини