Митичен скарамуш, изваян върху една от тях, сочи накъде е заровено съкровище на хайдутите
Автор: Христина Митева
И днес не знам кое е по-старо – самите белокаменни чешми или легендите, витаещи около тях... Ала капанците, свидетели на тяхното изграждане, вече си отиват един по един от този свят и ние, останалите живи, в един момент няма да можем да разграничим точните очертания на истината и митовете...
Наскоро се помина и Христо Чакъролу – капанецът от поповското село Гагово, който всяка сутрин бе носил на баба Гроздьовца в котелка току-що издоеното мляко. В нейния двор се бе настанил ранен змей, та тя го хранеше с млякото, че да оздравее и да се махне от селото. Така и станало.
А легендата мълви, че когато си тръгнал, змеят надарил населеното място с многобройни извори бистра и студена вода за пиене. Затова и в Гагово има толкова много чешми – цели 26 на брой.
И сега някои от местните жители могат да посочат къде е била къщата на баба Гроздьовца – в края на селото, в местността Лелекя (името й в превод от турски език означава „щъркеловото място“).
Било е мътно и кърваво време за българите. Млади и яки мъже християни били набирани наред от селата и подкарвани като стадо добитък от аяните, додето повелият ги еничар харесал място, върху което да построи училище за имами.
Когато се спуснали по равния път от Попкьой (дн. Попово) и наближили Сакара, еничарят запрял коня. „Тука ще е. Тук има доволно вода, гора за дървен материал, завет в ниското и слънце. Хайде, почвайте работа“ – наредил той.
Ала щом българите узнали какъв точно градеж искат да правят агаряните по тези места, отказали да работят. Тогава за назидание започнали да режат краката до коленете и ръцете до лактите на всеки християнин, отказал да гради училището за имами, в което да се обучават християнските момчета...
Така още преди да се захване да се застрои село Гагово се захванало голямото гробище. То се разпростряло от джамията и моста до нея, та чак на 1-2 километра разстояние в посока на някогашното ТКЗС с неговите говедарници, овцеферми и птичарници...
Днес големите светли и хигиенични техни сгради още стоят, но са разграбени и изтърбушени като след война. Няма ги поилките и лентите за изхвърлянето на оборската тор, а електрическата инсталация и дограмата са вандалски изкъртени. Останала е само стената, върху която на голямо бяло петно все още личи надписът за месечните и годишните преизпълнени планове по млеконадоя, месото и вълната...
Всички от селото знаят, как когато са строили оборите и птичарниците, булдозерите изринали десетки скелети в селската река. Времената тогава били такива – трябвало да се изпълняват и преизпълняват петилетни планове. Никой не вярвал в Бога и не се замислял над историята от безвъзвратно отминалите стари времена.
И ако се върнем пак към тях, трябва да отбележим, че османлиите хич не берели грижа за работната ръка, нито пък за броя на посечените от тях, защото не спирали да докарват младежи от околните села за градежа си. Днес от построеното е останала само джамията – училището за ходжи и имами отдавна е рухнало, подпомогнато за това от нечия незнайна ръка.
А върху каменния зид на джамията откъм главния път Попово-Опака има изградена чудна чешма. Тя е обърната с трите си чучура и каменни корита хем към пътя, хем към двора на джамията, та посещаващите я да направят абтаз – ритуално молитвено измиване преди влизането в мюсюлманския храм.
Току над чучурите е прикрепена стара каменна плоча с надпис, чиито думи никой от минувачите нито може да прочете, нито може да разбере, защото е писан на непонятен
чудноват език с напълно непознати букви... Можем само да предполагаме, че в него се разказва или за създаването на чешмата, или пък е някаква молитва, а защо не и благословия?!
Древно е било времето, древни са били хората, нравите и писменосттта им, която си останала чужда и омразна на местното население заради жестокостта на онези, които си служили с нея.
Говори се още от ухо на ухо, че по дълбоките часове на нощта се виждали разни шейтани (т.е. дяволи) да шетат край чешмата. Разкази на „очевидци“ хортуват, че ту патки ще плуват и шумят из коритата, ту самодива ще пере там, ту някакви тайнствени светлини ще танцуват наоколо...
Ала още по-красива и загадъчна е чешмата, известна като „Кадерката“ (ще рече „съдба“ на турски език). Тя е сгушена вдясно от асфалтовия път от Попово за Опака – в ниското, в края на Гагово. Прикътана в сенките на стари клонести върби, които са прикривали срещите на моми и ергени от чужди и завистливи очи и одумки.
Отгоре, върху главата на „Кадерката“, има издълбана иманярска карта. Всички в селото знаят, че златото отдавна е извадено от посоченото на нея място.Там, където е било съкровището, са оставени само една шепа жълтици, че ако някой все пак реши да копае и търси имането, трудът му да не отиде съвсем нахалост!
Точно над чучурите на чешмата има изваян един скарамуш. Така в този край наричат едно митично същество с тяло на кон, с опашка на лъв и с крила, а където трябва да е главата и шията му, е изрисувана дълга змия. Накъдето сочел този звяр, натам било заровено съкровището на хайдутите.
Казват, че между поганците, навлезли в българската земя, имало доста от мамелюците (египетски военно-политически елитни бойни части, сформирани подобно на еничарите от роби, немюсюлмани, събирани най-вече от кавказките, тюркските и източнославянските народи, б.р.), надошли от Египет насам. Кой знае дали има нещо вярно в това, но пък е известно, че в техните храмове имало специална „Зала на съдбата“. И подобно на скарамуша същество, изрисувано върху хоругви и превъплътено в каменна статуя, било изнасяно в определен ден от залата до река Нил, където се извършвал религиозен ритуал...
Та като дошли по тези места, мамелюците оставили същия знак върху чешмата, който и до днес като жалон сочи и бележи времето и мястото на присъствието им по тези места.
Скарамушът върху „Кадерката“ е доста заличен от влагата, мъховете и лишеите, плъзнали по камъка с годините. Достъпът до чешмата пък е силно затруднен от разкаляния терен около нея.
Местните разказват, че най-красиво изработена, та просто изваяна, била Голямата чешма, намираща се в подножието на баира на Котеолу – син на майстора на котли и менци. Мнозина са чували край нея в ясни лунни нощи женски плач. Някои твърдят, че това било вой на чакали, подобно на вълчия вой, дочуващ се от Сакара.
Ала се хортува и друго – че в късна доба тук се явявала сянката на чудно хубава мома с бохча в ръка. Това била дъщерята на майстора, която била влюбена в обикновен селски момък, ратай при баща й. И безплътната сянка все така продължавала да се взира към горния край на пътя, откъдето очаквала да се появи хубавият ерген, та да забегнат двамата далеч от бащата на девойката.
Но момъкът бил убит от строгия родител, а момичето не знаело това. Затова и днес, който мине оттам по вечерно време, може да съзре как то плаче и чака да дойде възлюбения му...
Може би затуй е толкова красиво изваяна тази чешма на влюбените, нагиздена с чудни плетеници от цветя, листа, букви и шарки. Истинска българска шевица от камък! Градена от ръката на влюбения в щерката на майстора ратай.
Много са чешмите в Гагово. Много са и легендите за тях. Но ако някога рухнат, проядени от времето, и притчите, вплетени в името, градежа и хубостта им, ще избледнеят и потънат в забрава като тях.
Географска справка
Гагово се намира на около 8 км северозападно от Попово. През него тече Калакоч дере, приток на река Черни Лом. Състои се от четири махали с население общо от 785 души. Землището му граничи с градовете Опака и Попово и селата Зараево, Кардам и Паламарца. Разположено е на хълмист терен с надморска височина 248 м, като от изток и запад е оградено от средно високи хълмове.
