Някогашното чисто българско село Сачанли днес е обезлюдено, но не е забравено от потомците на своите жители
Автор: Димитър Шалапатов
Село Сачанли се намира в южната част на Източните Родопи, попадаща днес на гръцка територия. На запад от него се простира Гюмюрджинското поле. Разположено е върху две бърда на около 700 м надморско равнище, на 40 км североизточно от Гюмюрджина. На юг от Сачанли се намира помашкото село Фъндаджак и българските Тахтаджик и Доганхисар, на югозапад са Хаджимахле, Долапчилар и Ючкъзлар, на северозапад – помашкото Балдъран и българското Манастир, а на север – помашкото Мерикос.
В центъра на селото било хорището. Около него в горния край били наредени селските дюкяни, а в долния край – ханът, училището и църквата. На север от хорището била горната махала, която била най-голямата. В края й се намират гробищата. На изток се намирала Кършищната (Срещната) махала. В североизточна посока махалата преминавала в склоновете на възвишението Конгила. На север от него се намирало Сюлейманово падало (Църквището). На юг от Кършищната махала се намирала махалата Поляната, а на запад от нея се простира Долната махала, в която били дюкяните на Христо Първанов, Петко Стамболиев и Трингата.
Първоначално сачанлийци били пръснати в околните махали Селището, Райково селище, Кьойсери юртя и др., чиито останки личат все още. Но за да оцелеят в смутните времена на робството, те се заселват в едно селище, където по-лесно могат да се пазят от посегателствата на разбойниците. Ненапразно и до днес се помни преданието, че турчин в Сачанли не смеел да пренощува.
Поминъкът на сачанлийци бил земеделие и най-вече животновъдство. Нивите им били със слаба почва, тъй като били отвоювани от гората, а теренът бил наклонен и силно ерозирал. Затова през последните години те започнали да закупуват земя от съседните полски турски села. Сеели най-много ръж, която виреела добре, и по-малко ечемик и пшеница.
Почти всяко семейство притежавало по декар-два лозя, разположени в Райково селище и под селото – Долните лозя в Пазлъкът. В тях растели черешови и орехови дървета, а и други овошки. Тук маслината не виреела поради голямата надморска височина.
През лятото овцете и козите се отглеждали в горите на Сачанли, но през зимата стадата слизали надолу в полските села. Овчарите ходели и до морето, където плащали по грош на овца на местните жители, за да презимува добитъкът им там. В началото на ХХ век сачанлийци имали официално регистрирани 60 хиляди глави дребен добитък, но практика била навсякъде да се укриват част от животните, затова може да се предполага, че броят им бил над 100 хиляди.
Освен скотовъдство било развивано и пчеларството – благодарение на многобройните видове треви, които покривали в мерията, се получавали високи добиви от мед. Общото производство за година на Сачанли възлизало на 45 тона. Най-големи пчелари били поп Илия Ангелов и Алекси Стамов, които имали по 200 кошера.
Водоснабдяването в Сачанли ставало с чешми – Мехтерева, Ръждова, Станкова, Изворът, Кюнкят, Големия кладенец, Яванова чешма, Момин кладенец или Лазарова чешма, Църквината чешма, Църната чешма и Чучурът. Те служели и за пиене, и за хигиенни нужди, и за напояване на добитъка, който бил гледан отделно от големите стада и се връщал всяка вечер в селото. От него собствениците получавали мляко за лични нужди.
Имало и минерален извор – Маслоото кладенче, чиято вода местните жители пиели, когато имали някакви заболявания. В околностите пък се намирали чешмите Дълбок кладенец, Чучумикът, Каракушевата чешма и др.
Храмът „Св. Димитър Солунски” е построен през 1844 г. със султански ферман. Преди това хората се черкували в околните малки църкви и параклиси: „Св. Димитър” в махалата „Поляната”, „Пеева черква” или „Св. Дух”, която се намирала на Друмът по посока на Шапканите; и „Св. Петка”, разположена над селото до Калугеров камък в местността Исоката църква.
Първият свещеник в новата църква „Св. Димитър” бил поп Милю от Гьокче бунар (дн. Сив кладенец, Ивайловградско). След него за поп бил ръкоположен Илия Ангелов, който изнася основната тежест в борбата за преминаване към Българската екзархия, което станало през 1890 г. В това отношение той бил много подпомогнат от Чолак Вълчо, който от 1904 г. до 1908 г. лежи в Одринския затвор за участието си в революционната организация. Свещеник в Сачанли бил и Яне Тенекеджиев от Калайджидере. Църквата била много богата, голяма част от средствата, събирани от нея, отивали за революционната дейност, а останалите използвали за училищното дело.
Първи учители в населеното място били Тодор Казаков и Георги Алишанов от с. Манастир, но те преподавали на гръцки език. Даскалът, въвел българския език в училището, е Чавдар Чавдаров от село Чадърли.
Първото училище било построено през 1886 г., но не отговаряло на изискванията. През 1909 г. по време на учителстване на Васил Алексиев в селото имало записани над 100 ученика. Тогава се взима решение да се построи нова сграда, в която да се настанят началното училище и прогимназията. Тя е готова през 1910 г.
Село Сачанли взема дейно участие в революционната организация за свободата на Тракия. По-важни нейни дейци са поп Илия Ангелов, братята Вълко, Стою и Андон Трингови, Иван Калимерата, Петко Стамболията, Дялко Делииванов, Дялко Юлучат, Васил Алексиев, поп Илия Ангелов, Петко Стамболията, Станко Александров и Митрю Манафов.
По време на така наречената „Гюмюрджинска република” турците нападат селото на 5 септември 1913 г. Населението се изтегля към с. Доганхисар. Но в суматохата падат над 50 невинни жертви. Сачанли е подпалено къща по къща, а те са били 600 на брой. Изгорени са училището и църквата. Не остава здрава нито една постройка.
По-късно след сражението при Фере голяма част от сачанлийци се укриват в Армаганския Балкан. Там те са намерени от турския аскер и над стотина от тях са убити. Заедно с падналите при Ятаджик (дн. Маджарово), общо жертвите от Сачанли при този геноцид над тракийското население са над 300 души.
След реокупацията на Тракия това населено място така и не се възстановява. Жителите му се заселват в равнинните гюмюрджински села Козлукебир, Мюселимкьой, Ючкъзлар, Курджали, Дилнаскьой, Сиркели, Басъркьой, Хаджимустафакьой, Евренкьой, Шапчи, Балдъран, Ташкънлар.
Само около 40 семейства остават в землището на селото, които си построяват жилища в местността Селището.
В с. Козлукебир, където се заселили най-много сачанлийци, е донесена камбаната от Сачанли за построената там църква, чийто поп става Илия Ангелов.
През 1920 г. Западна Тракия е дадена на Гърция. Една част от сачанлийци, сред които е и свещеникът, бягат в България. Тези, които са останали, са подложени на репресии от страна на гръцките власти.
Организира се съпротива, оглавена от Рафаил Каракачанов и Стайко Запартов. През 1923 г. голяма част от сачанлийци са заточени по островите и в Лариска околия. По-късно всички се преселват в България.
Днес техните наследници живеят в Кърджали, Момчилград, Крумовград, Ямбол и селата Голям и Малък Манастир, Голямо и Малко Шарково, Тополовград, Хасково и селата Книжовник, Царева поляна, Жълти бряг, Горно поле, Долни Главанак, Ефрем, Бориславци и др.
Днес, макар и безлюдно, Сачанли всяка година посреща потомците на някогашните си жители. Те пристигат тук по маршрут, който започва от връх Шапка и минава през Тринговият друм, покрай Бялата ода, Конаците, връх Карлъангач и Конгила. Преди да стигне до мястото, където процъфтявало някогашното чисто българско селище.
