По Великден в Мюнхен с „Лазарка“ и български фолклор

Автор: Жан Соломонов, Мюнхен

Бях се наканил най-сетне да „прескоча”, както фриволно се изразяват големите пътешественици, до Мюнхен да се видя с един стар приятел, гурбетчия като мен. Накрая стиснах зъби и след дванадесет часа път стигнах пред вратата на Х. Не си бяхме казали още Христос воскресе и домакините се разбързаха: „Оправяй си багажа и да вървим. Тази вечер е големият великденски  концерт на „Лазарка” и местата никога не стигат.

Спретнах се, разбира се, а по пътя  разбрах, че в Мюнхен живеят повече от десет хиляди българи. Нищо чудно, че заварихме залата да се пръска по шевовете. За виковете „Браво!”, „Бис!” и даже „Ура!” няма какво да разказвам – то и как ли да е иначе?! А пък аз, нали пуста репортерска краста, взех да се оглеждам за входа към гримьорните. Добре, че охраната не бяха немци и така с две нашенски шеги успях да се добера до душата на ансамбъла инж. Пламен Петков.
За любителите на бюрократични подробности титлата му е ръководител на трупата, но върши всичко останало – от солист до секретар и реквизитор. Добре, че сестра му Силвена е в групата, та работата се дели според силите им.

Всичко започва като в приказките

„Дойдох в Мюнхен по договор със „Сименс“ направо от Университета в Русе. Завършил бях изчислителна техника и улучих момента, когато  тук търсеха такива специалисти  – разказва моят събеседник. – След време, на една почерпка в групата, една колежка се обърна към мен и ме простреля с въпроса си: „Пламене, ти като си българин, танцуваш ли народните ви танци?”. Сепнах се и си рекох: „Леле, какво разузнаване имат дойчовците. Как са разбрали, че аз от дете играя в „Гусларче”, „Сидер войвода” и къде ли не още по нашия край”!

Но, оказа се, че тук немското разузнаване няма пръст. Просто колежката ми била танцьорка в местната трупа за български танци „Лазарка” и решила да ме „зариби”, както се казва, за тяхната група. Да ви кажа, още се смея на тази среща, но... като новодошъл от тогавашна България, мисля, че ми е простено.”
Годината е 2000-та и немската публика започнала малко по малко да открива фолклора на новодошлите емигранти от Изтока. Затова по това време в „Лазарка” имало само един българин и двадесетина баварци. За правото хоро и ръченицата ги запалил един друг родолюбец – Делчо Сталев, който организирал тук-там в Европа семинари по български фолклор и в Мюнхен успял да намери сторонници за една танцова група.

Понадонесли костюми от България, започнали да репетират и даже стигнали до няколко концерта. Лека-полека славата на „Лазарка” се разнесла на „българската улица”. Днес групата малко по малко съвсем е „побългарила“ състава си. Сега на сцената се качват, и то от време на време, само двама от местните – Стефан и Бриджите. Останалите са нашенци.
Като слушах тези цифри, неволно си спомних за изреченото от видния наш полиглот проф. Александър Балан: „Може да знаеш великолепно някой език, но Библията един преводач може да преведе само на майчиния си”. Защото какво друго са танците, освен език на жестовете, на който векове наред в извечната си история сме писали нашата, българската Библия на фолклора ни.

Но „лазарките” не се спрели до тук. Всеки, макар и неспециалист, знае, че търсеният материал за тези състави са винаги мъжете. Затова в групите обикновено има по трима-четирима представители на силния пол и 15-16 жени. Въпреки това, новите мюнхенци са успели да попълнят идеалната си цифра дванадесет на дванадесет и това веднага хваща окото, а трупата излиза от аматьорското ниво и се нарежда сред професионалистите.
Е, това пък поставя своите проблеми. Трудно се намира сцена с идеалните за такъв състав размери – според хореографите те са осем на десет метра, а такива в града просто няма. Налага се да се правят концерти в предградията, където има нови културни центрове. Но да си кажем правичката, вие да познавате някой дето да си няма проблеми? Справят се и толкова.

Какви са хората под китните носии

Това е въпросът, който зрителят винаги си задава. Затова попитах и аз. Сигурно ще ви изненадам, ако ви кажа, че това са само висшисти от нашите и немските университети. Хора с изградено положение в новата им страна и както ръководителя им Пламен, те просто са мечтата на всяка емигрантска служба: европейци с чудесен език, търсена професия, всички на възраст да отгледат и възпитат добре децата си.
Тогава защо се събират веднъж-два пъти седмично в един стар физкултурен салон, за който плащат и наем? Защо покриват всичките пътувания от джоба си, защо отбелязват в пълна със сънародници зала Коледа, Лазаровден, Великден и т.н.? Не ще и дума, всичките им появи на сцената са празник за българската общност.

Тук се срещат стари, изгубили се в живота, приятели. Обменя се информация като в консулския отдел, научават се новини, някои, що ли пък не, идват да си намерят либе. Ще речеш, както нявга край кладенеца, дето момците са чакали да напият нечии момини стомни. И все пак защо тук? Нима в Мюнхен – това старо средище на баварската култура, липсват концерти или места за социални контакти? Едва ли.
А отговорът е много простичък. Всичкото това им помага да преглътнат горчивото хапче, наречено „гурбет”. Защото новата кола и модерният хладилник могат да направят много хора доволни, но щастлив – никого!

Днес „Лазарка” се е разраснал до петдесет човека в различните възрасти. С най-малките се занимава Силвана. Пламен води две групи– „Нестинарка” и „Здравец”, в съседните предградия Розенхайм и Тегерзее. Там, както той ми призна, хората са от емигрантите с тежко начало. Работят всичко каквото им попадне. Вечер на репетицията са понякога уморени, но с дух и желание успяват да компенсират. Какво ли не прави човек, когато му идва така, отвътре!

Турнетата на трупата

Трупата пътува главно по различните фолклорни форуми, които се уреждат в цяла Европа. Вече са гостували в Копривщица и на фестивала във Варна. Танцували са на сцените в  Лондон, Брюксел, Бърно, Лион, Цюрих, Виена, Монпелие. Предстои им да пресекат Океана, за да отидат до Чикаго на Втория събор, наречен „На мегдана на другата България” (Тук с изненада научих, че кръстницата на това движение е една наша стара познайница – Анита Екенова-Рокенстроли, ръководител на лионския танцов състав „От извора”, когото читателите на „Десант“ вече познават).

Но в Мюнхен не искат да спрат до тук. Амбицията им е от танцова трупа да се превърнат в  пълноценен ансамбъл. Вече са успели да си съберат добре спят хор, който е участвал в последния им концерт. Напът е да се сформира и оркестър от народни инструменти и тогава венецът им ще се свие в цялата му прелест.
Дали ще издържат на това напрежение актьорите и главно организаторите на този сложен и повтарям, доброволчески механизъм, е трудно да се пророкува. Можем само, както се казва, да им стискаме палци. Дано да успеят!


В категории: Нашенци зад граница , Фолклор