Вече традиционно възпитаниците на българското училище към посолството ни в Лондон посрещат празника в катедралата в Челси
30 Май 2016, Понеделник
Стотици деца на наши сънародници сричат „аз, буки, веди“ в българските училища, пръснати из Стария континент
Автор: Жан Соломонов
Когато веднъж попитах една учителка, преподаваща български език в странство, как организира календара с празниците за учениците си, тя ми отвърна: „Корените ни са там, а животът ни е тук”.
Затова, не ще и дума, във всяко кътче на света, където са се струпали български гурбетчии, се е отворило и школо. В тях, с малки разлики, се учат от 4- до 18- годишни. Преподава се български език и литература, история и география на България. Останалото го има навън.
Тези светулки на възрожденския ни дух са вече повече от 250, пръснати по четирите континента. Имало едно даже в Пекин и Южна Африка.
А и как иначе? Нали децата не трябва да забравят родното четмо и писмо, нашето си „аз, буки, веди, глаголи...“, както го сричали прадедите ни. Затова навсякъде, както и в родината ни, отгърне ли се каледарният лист на месец май, празничната шетня започва – иде денят на светите братя Кирил и Методий!
По традиция се изнася концерт от училищния хор, танцовите състави тропват хоро и ръченица, декламират се стихотворения за народните будители, а най-малките изрязват букви от гланцова хартия и ги закачат за украса на стените или на фланелките си.
Ще речеш, навсякъде е едно и също. Разбира се, и в това им е силата! Защото това са хора, които са пресекли няколко граници, но са си останали българи.
И въпреки това с по няколко реда и снимки ще се опитаме да разкажем как в няколко столици на Европа – къде ти място за всички – посрещнаха тази свещенна за всички ни дата – 24 май, и кои са стожерите на българската просвета там. И така, подали си ръце през планини, реки и морета да се почувстваме някак си заедно в почитта си към родната кирилица, която ние, днешните потомци на Кирил и Методий, дарихме като една от азбуките и на Европейския съюз.
Лондон
Българското училище към посолството ни в Лондон е създадено през 1987 г., първоначално само за децата на персонала на посолството, а от 1991 г. вече приема за ученици всички желаещи деца. Промяната става по време на посланик Иван Станчев.
За изтеклата учебна година възпитаниците му надхвърлят 250 малчугани и тийнейджъри, разпределени по възрастови групи – от „Азбукарче” за четиригодишните до осемнадесетгодишните юноши.
Силата му на притегателен център за тези, които искат да празнуват между сънародници всички християнски и български празници, е толкова голяма, че от три години честванията се провеждат в катедралата „Сент Луис” в квартала Челси.
Виена
Създадено през 1992 г., училището „Св. св. Кирил и Методий” тази година отпразнува на 24 май двоен празник – календарният ден на славянската писменост и своя патронен празник. Затова и грижата им бе двойна. Но тук са свикнали и това не им тежи. Напротив – прави ги щастливи. Също като онова малко момиченце, което първо плакало, че оставя приятелите си в България, а сега вече има толкова много нови другарчета в предучилищната група „Моливко”, че не може без тях.
Общо в това школо учат повече от 250 деца от всичките възрасти до 18 години. Вярно, че както навсякъде, учениците ходят и в задължителното школо, където се учи езика на страната и още един език. Имат си и хоби, играят на спортни площадки, които обичат, но българското училище ги привлича с друга сила. Затова щом някой се е записал, отказване – няма.
Брюксел
„Пею К. Яворов” посреща първите си ученици през 1992 г. и за мащабите на другите български училища зад граница има по-малко възпитаници – само 140. Но тези цифри винаги се менят, пък и столицата на Кралство Белгия не може да се мери с такива емигрантски общности от нашенци като Испания и Англия например.
Затова пък тук още разказват, че когато някое дете не слуша или не си пие млякото, майка му го заплашва: „Ако продължаваш така, няма да те заведа събота в българското училище!”. И всичко тръгва като по масло.
Виж, големите нямат нужда от такива заплахи. Зад вратата на това средище на българщината има толкова много неща, които никъде другаде в Белгия не могат да се намерят. А при раздаването на дипломите бройката на завършилите често е много близка до тази на записалите се. Е, има и напуснали, но видимо родителите са намерили по-добра работа някъде другаде и децата, естествено, ги следват.
Париж
„Паисий Хилендарски” е между новите български училища зад граница, защото е отворило врати през 2014 г. Но не мислете, че това е защото там няма българи или защото те не искат децата им да се учат на четмо и писмо.
Школският звънец кани малки и големи ученици в още три други уличища: „Васил Левски”, „Иван Вазов” и „Св. св. Кирил и Методий”. Та видимо нуждата е наложила още едно.
Сградата на Паисиевците е нова. Нови са и кабинетите, съоръжени с модерна техника, а децата – отвсякъде са доволни да се намерят между сънародници, с които да учат и да играя на български игри.
„Знаете ли, госпожо – споделя едно момиченце с плитчици, – вече когато се връщаме в България, мога да си говоря с братовчедите и братовчедките на български”. По-сладко от това има ли?
Учениците тук са от 3 до 18 години и даже и да не носят винаги отлични бележки – не е беда голяма. „Ние не учим за училището, а за живота”, съветваха древните философи. Но за Празника на буквите всички са винаги първи.
Мадрид
Мисля, че родината на Сервантес е Меката на българската емиграция в Европа. Не знам защо, но щом в страната има 31 български училища, значи и родителите им са намерили там дом и прехрана. Затова теглихме чоп и се падна да ви разкажем накратко за „Св. Иван Рилски”.
Създадено през 2003 г., за миналата учебна година то настани на чиновете си повече от 120 деца във всички възрасти. Школото има и малък етнографски музей, богата библиотека, както всички други разбира се, и никога не пропуска празник, на който малки и големи да се качат на сцената с някой български танц, малка пиеска или хор от детски гласчета. А в залата родителите са щастливи да се намерят между свои. Както навсякъде.
Едно от местата за обучение вън от школските стени е почетната плоча на писателя Димитър Димов (за тези, които не знаят, действието на романа му „Осъдени души” се развива именно в Испания).
В извънучилищната си работа това школо има и една уникална инициатива – учениците започнали да преписват на ръка прочутата творба на Отец Паисий „История славяноболгарская”. Така, наред с истинското опознаване на тази велика за родината ни книга, малките ученици с изненада узнали, че може да се пише не само с компютър, но даже и с перодръжка и мастило. Едно вечно умение, което е грях да забравим.
