Покрай празника на просветата и културата, да не забравяме и тези, които са ни научили на „а, бе“
Мама... Най-ясните сини очи,които познавам. Тътря се полусънена за ръката й към детската градина. Коремът ми се свил. Мразя я тази градина! И миризмата й мразя – на белина, препържен лук и супа. Цял един детски живот си мислех, че й викат „градина“ заради незабравките отпред. Залепям сълзливи сополи на стъклото. Мама се отдалечава. Незабравките остават. Десетки, стотици майчини очи...
1954 г. Вече съм деветнайсетгодишна. Директор на началното училище в селото и главен учител е Лозева. С бялата си рокля от тафта и навита на венец руса плитка тя изписва с мастило „калиграфски“ таблата, документацията. Уж емоционална, момиче от село, пък стои сериозна и по-грубите шеги секват като минава. Сама си прави дрехите, сама си пише таблата и за нищо не моли. На солидната възраст от 24 години предава поста директор на училище на баща ми.
Осъзнах какъв учител е, когато по време на един техен празник я видях. Търсех да предам нещо на братовчед си. Минах покрай отворените врати на няколко класа. Жега, уморени деца, изнервени учители рецитират или четат заучени сценарии, притеснени ученици се чудят как да свърши по-бързо всичко.
Тогава я чух. Обясняваше запалено как Гошо може да е прекрасен лекар, защото има златно сърце, умее бързо да взема верни решения и не се страхува. И през ум не й минаваше да рецитира наизуст точки, оценки, резултати. Децата излизаха едно по едно, състезаваха се. А родителите просто бяха щастливи! Щастливи са родителите на спокойните деца. Мама имаше клас от спокойни деца – шумни, емоционални, но спокойни.
Години по-късно бях на среща след 20 години с бивши нейни ученици и на татко. Преди това мама дълго се колеба дали да си сложи сребърната брошка. Накрая я остави. „Няма да съм аз важната там“. Но се оказа, че двамата с татко са най-важните. Видях побелели мъже и жени да плачат и да не искат да ги пуснат. После разбрах професиите им . Имаше и от любимите й доктори със златно сърце, и учители...
Татко... „Айде, стига блъскане! Който влезнал, влезнал! – и грубоватият шофьор понечва да затвори вратата. После ме вижда и грейва. „Ти не беше ли на даскал Динев момичето? Влизай, де! Татко ти най‘ш колко ми е дърпал ушите? Да му носиш поздрави!“ – нарежда той.
Не знам къде са се намерили, не знам как. Дали докато са играли в самодейния театър, дали докато са спорели.
1961 г. Жега и прах. Шофьорът на камиона поглежда нахвърляните в края на селото трийсетина чина, почесва се по главата и се качва обратно. „Чакай, как да ги занесем в училището?“ – спира го баща ми. „Не знам! Партийният комитет ми е дал такива указания, това изпълнявам!“ – отсича шофьорът и отпрашва.
Баща ми и децата нарамват чиновете по двама и бъхтят до училището. Същият този партиен комитет преди дни не намери никаква грешка у младия директор, освен една – зеленото сукно на масата в стаята на учителите. „Виждате ли някъде в тази покривка червената нишка на партията? Не, нали? И аз не я виждам! Ей това ви е кусурът, Динев!“ – и другарят инспектор размахва победоносно пръст на тръгване.
А другарят Динев остава. И децата остават...
Остават майка ми, баща ми, неколцината учители на по трийсетина години, учениците, тичащи по терлици (дървеният под блести от чистота,обувките са наредени до входната врата). Остават овощната градина, която сами са създали, опитното поле, паркчето, кръжоците, дървеният струг, на който се учат да изработват важни за училището неща, фолклорните групи, отборът по борба...
Остава любовта, която се сипе от цвета на вишните в дворчето на училището, от роклята от тафта на мама, от шегите на татко с учениците, от Рекса на др. Василев, който озвучава празниците, вързан за дървото...
Когато бях малка, мразех майските празници. Все валеше, а после се отваряше чудно време – за работа с мотиката.
Вървим към лозето. Влача малката мотика след нашите и не мога да ги стигна. „Кога ще свърши пустата ви селска работа? – питам задъхана. „От работата е всичкото хубаво на земята”, ми отговарят. Даже не намаляват ход.
На другия край на океана, 40 години по-късно. И ме е страх, и ме е яд да се мъча да работя като учител за друга държава. И ужасът ми е, че времето някак си се е завъртяло и пак сме в епохата на австралопитеците, нискочелите късо подстригани и мерещи мускули питеци, а близкият ми по вид Homoerectus няма силата дори да стои изправен..
И все по-често насън или наяве се виждам да тичам след мама и татко с малката мотичка и да стъпвам в големите им стъпки. Все по-неуспешно..Не мога да ги стигна. И срещу тях да тичам, пак не мога да ги стигна...
