Писателят и родината

По­ня­ко­га в ис­то­ри­я­та на ли­те­ра­ту­ра­та се от­к­ро­я­ва ня­как­ва осо­бе­на спой­ка меж­ду пи­са­те­ля и не­го­вия на­род, пи­са­те­ля и не­го­ва­та ро­ди­на – Сер­ван­тес и Ис­па­ния; Пуш­кин и Ру­сия. Кой днес би се за­ел да ос­пор­ва та­зи връз­ка?! Нес­лу­чай­но Уна­му­но ока­чес­т­вя­ва кни­га­та на зна­ме­ни­тия си съ­на­род­ник ка­то биб­ли­я­та на Ис­па­ния, а след Бе­лин­с­ки, оп­ре­де­лил „Ев­ге­ний Оне­гин” за ен­цик­ло­пе­дия на рус­кия жи­вот от на­ча­ло­то на ХIХ век, рус­на­ци­те не спи­рат да про­въз­г­ла­ся­ват: „Пуш­кин ­ на­ше все! Пуш­кин – это Рос­сия!”.

За нас, бъл­га­ри­те, пи­са­те­лят, кой­то та­ка не­от­де­ли­мо ста­на ед­но с Бъл­га­рия, е Ни­ко­лай Хай­тов. Не знам да­ли за не­го­ви­те „Ди­ви раз­ка­зи” мо­же да се твър­ди, че са биб­ли­я­та на Бъл­га­рия или ен­цик­ло­пе­дия на бъл­гар­с­кия жи­вот от сре­да­та на ми­на­лия век. Но в ед­но съм аб­со­лют­но си­гур­на: в ця­ло­то твор­чес­т­во на Ни­ко­лай Хай­тов, във все­ки не­гов ред е заключен ко­дът на Бъл­га­рия. Це­лия си жи­вот той из­пъл­ни, ос­мис­ли с Бъл­га­рия. В ду­ми, в об­ра­зи, в мис­ли, в чув­с­т­ва, във въж­де­ле­ния, в де­ла той пре­съз­да­де нейния ду­х, нап­ра­ви го зрим – от плът и кръв.

Не­що по­ве­че – писателят во­ю­ва­ше за Бъл­га­рия. Във вре­ме­на, ко­га­то ду­хът й вся­чес­ки бе приспиван, умър­т­вя­ван от ку­хи про­па­ган­д­ни кли­ше­та за ин­тер­на­ци­о­нал­но брат­с­т­во или гло­бал­но об­щес­т­во, от смаз­ващ ути­ли­та­ри­зъм, с ця­ла­та мощ на не­ве­ро­ят­ния си та­лант Николай Хайтов го съ­буж­да­ше, съ­жи­вя­ва­ше, въз­к­ре­ся­ва­ше за нов жи­вот.
Той бе­ше во­ин на ду­ха – на бъл­гар­с­кия дух. Во­ин не­из­то­щим, не­ук­ро­тим, страс­тен. Во­ю­ва­ше от­к­ри­то и бла­го­род­но. В бит­ка­та за Бъл­га­рия бе­ше ви­на­ги там, къ­де­то е не­об­хо­ди­мо. На пред­на­та ли­ния. Не кръш­ка­ше. Не клин­че­ше. Не се оп­лак­ва­ше. Ни­кой не бе­ше в със­то­я­ние да го спре. Неп­рес­тан­но би­е­ше кам­ба­ни­те на бъл­гар­с­ка­та свяст. За­щи­та­ва­ше бъл­гар­с­ка­та при­ро­да, бъл­гар­с­кия език, бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра, бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние... – всич­ко, ко­е­то из­г­раж­да Бъл­га­рия, кос­ти­те и мус­ку­ли­те й, ду­ша­та й, ос­но­ва­та на ос­но­ви­те й – ду­ха й.

В пуб­ли­цис­тич­на­та си кни­га „Тро­ян­с­ки­те ко­не в Бъл­га­рия” писателят споделя: „Пра­вя всич­ко то­ва са­мо по вът­реш­но убеж­де­ние и ис­кам да по­мог­на. Аз се съп­ро­тив­ля­вам, то­ва зна­чи – съм жив!... За­що­то оби­чам Бъл­га­рия. И как­во­то съм, аз съм бла­го­да­ре­ние на бъл­гар­с­кия на­род и на бъл­гар­с­кия език. Имам дълг към то­зи на­род. Ето то­ва не мо­гат да го раз­бе­рат се­га мла­ди­те хо­ра, с ко­и­то раз­го­ва­рям. Ду­ма­та „дълг” за тях е не­поз­на­та. То­ва, за­ра­ди ко­е­то Лев­с­ки е оти­шъл на бе­си­ло­то”.

„От­къ­де на­ми­ра си­ли?” – се пи­та­ха мно­зи­на. На­ми­ра­ше ги в Бъл­га­рия. Тя не­го бе из­б­ра­ла. А той й се от­да­ва­ше с ця­ло­то си сър­це и ця­ла­та си ду­ша. Бе­ше за нея щит и меч. И тя го за­реж­да­ше с енер­гия, вдъх­но­вя­ва­ше го за ви­со­ки по­мис­ли и ви­со­ки де­ла. За­то­ва во­ю­ва­ше не­у­мо­ри­мо – до­ри то­га­ва, ко­га­то все­ки друг би рух­нал, би се от­ка­зал. И по­беж­да­ва­ше. Мно­­го от по­­бе­­ди­­те му ще да­­ват плод ед­­­ва в бъ­­де­­ще­­то. Пре­­ка­­ле­­но го­­лям е, за да го раз­­­бе­­рем още днес, за да го „сме­­лим”.
Ми­­си­­я­­та на Ни­­ко­­лай Хай­­тов не е прик­­­лю­­чи­­ла. Той те­­пър­­­ва ще во­­ю­­ва за Бъл­­­га­­рия. И ще по­­беж­­­да­­ва.

Ако се на­ло­жи с ед­на ду­ма да ха­рак­те­ри­зи­рам „Ди­ви раз­ка­зи”, бих ги оп­ре­де­ли­ла ка­то народопсихология. Ис­ка ли чуж­де­нец да раз­бе­ре не­що за бъл­га­ри­на, а бъл­га­ри­нът – за се­бе си, тряб­ва да че­тат и преп­ро­чи­тат „Ди­ви раз­ка­зи”. Труд­но ми е да ре­ша коя е пър­воп­ри­чи­на­та за не­сек­ва­що­то им оба­я­ние.
До­пус­ка­ла съм, че е че­па­ти­ят им, „див” език – ка­то че ли от­б­ля­сък от оно­ва пър­воз­дан­но Сло­во, ко­е­то (по не­заб­ра­ви­ми­те проз­ре­ния на еван­ге­лис­та) е би­ло в на­ча­ло­то и без ко­е­то не е ста­на­ло ни­що от то­ва, ко­е­то е ста­на­ло. За­що­то ду­ма­та при Ни­ко­лай Хай­тов не е прос­то гра­ди­вен еле­мент на из­ре­че­ни­е­то, на раз­ка­за. Тя е ду­ма жи­ва, ду­ма-би­тие, ду­ма-все­ле­на.

В Днев­ни­ци­те си писателят е дал своя „раз­шиф­ров­ка” на ду­ма­та „див”. „Ди­во­то” според него е обик­но­ве­но, кри­во дър­во, „ли­ва­да, изос­та­ве­на на Бо­жи­я­та про­ми­съл”, „ня­кое смо­та­но в трън­ки де­ре”, „окъл­ца­на­та и сдъв­че­на родна при­ро­да”, „ро­ви­ни­те, под­мо­ли­те и пе­ще­ри­те”, с други думи –  „жи­во­пис­ни­ят ха­ос” на ро­ди­ната (21 яну­а­ри 1970 г.).
Но не, не са­мо сло­во­то на Ни­ко­лай Хай­тов оча­ро­ва ста­ро и мла­до. Не! Чу­до­дей­но е въздействието на „Ди­ви раз­ка­зи” за­ра­ди пър­вич­на­та, су­ро­ва прав­да в тях за жи­во­та и смърт­та, за лю­бов­та и ом­ра­за­та, за кра­со­та­та, за чо­ве­ка.

Пър­во­об­ра­зи­те на ге­ро­и­те му ще намерим в неговите Днев­ни­ци­ – в тън­ки­те, не­о­чак­ва­ни опи­са­ния на ре­ал­ни хо­ра, ко­и­то пи­са­те­лят е срещ­нал на раз­ход­ка из го­ра­та, на ули­ца­та, в служ­ба­та... У все­ки­го той е ус­пял да от­к­рие ня­как­во „зрън­це”, то­ест оно­ва, ко­е­то по осо­бен на­чин ка­то че ли ос­ве­тя­ва са­мия чо­век из­вът­ре, пра­ви го един­с­т­вен, не­пов­то­рим. И чрез което пи­са­те­лят се до­кос­ва до об­що­чо­веш­ко­то: „Вър­вя през Усой­ка и виж­дам сред храс­та­ла­ка Джен­дов Ги­ру. За­ха­пал ед­но ли­ко, раз­ряз­ва с че­кий­ка ко­ра­та на са­мо­рас­ла че­ре­ша, аш­ла­дис­ва. „Как­во пра­виш, чи­чо Ги­ру?” „Аш­ла­дис­вам!” Цеп­не с че­ки­я­та ко­ра­та, под­в­ре го­то­вия ле­то­рас, за­вие кра­и­ща­та му и го за­вър­же. Пи­там го за­що аш­ла­дис­ва. „За ха­ир.” Ви­дях го, че се за­дъх­ва, и от­но­во пи­там: „Как­во ти е?” „Сър­це!” И пак млък­на. „Ба­ра ми се не­що!” ­ до­ба­ви той и по­ве­че не ме пог­лед­на.” (28 юни 1962 г.)

За­бе­ляз­ва­те ли свет­ли­на­та, ко­я­то струи от Джен­дов Ги­ру – един най-обик­но­вен, „див” чо­век, българин? Та­зи свет­ли­на –  свет­ли­на­та на чо­ве­ка въ­об­ще! – сияе с пъл­на си­ла в ти­та­нич­ни­те ха­рак­те­ри и съд­би, раз­к­ри­ти в „Ди­ви раз­ка­зи”. В Ка­ньо от „Ме­рак”, кой­то меч­тае мъ­же­те да се на­у­чат да оби­чат, за да ги ви­ди „на­ки­че­ни със здра­вец ­ ка­то Юме­ра”. В Га­тю от „Дър­во без ко­рен”, кой­то не мо­же да ос­та­ви пъл­нок­ръв­но­то си, ис­тин­с­ко би­тие на се­ло за злат­ния „ка­фез” в гра­да. В Ме­тю Де­ли­ка­ди­ров от „Гор­с­ки дух”, кой­то за ни­що на све­та не ще поз­во­ли лам­те­жът на чо­ве­ка да „кър­ди­са” го­ра­та. В Ка­ра­и­ван от „Ко­зи­ят рог”, кой­то цял жи­вот ще бо­лее по ос­к­вер­не­ния си дом и чий­то ли­чен про­тест ще пре­рас­не в за­щи­та на всич­ки по­ру­га­ни и онеп­рав­да­ни.

В Ра­йо от „Ка­лин­ки­ни­те ча­но­ве”, кой­то ще пре­не­се лю­бов­та към сво­я­та же­на, отиш­ла си ра­но от тоя свят, до соб­с­т­ве­на­та си смърт. В Го­го­ша от „Чер­но­то пи­ле”, кой­то ще обу­чи ко­со­ве да по­щят въш­ки­те от гла­ва­та му, но да по­щят и „све­тов­ни­те неп­рав­ди”. В Се­лим от „Сват­ба”, за­щи­тил чест­та на ро­да си и спе­че­лил лю­бов­та на бла­го­дарна­та Хат­те. В майс­тор Лию от „Из­пит”, кой­то ще по­ка­же на не­до­вер­чи­ви­те се­ля­ци от Хам­бар­де­ре що е майс­тор­лък и как се за­щи­та­ва той. Във Вла­шо от „Пъ­те­ки”, кой­то не прос­то ще чув­с­т­ва „ду­ша­та на пъ­те­ка­та”, но ще вграж­да в нея и час­ти­ца от соб­с­т­ве­на­та си ду­ша. В Ра­ма­дан­чо от „Дер­ви­шо­во се­ме”, кой­то от нес­по­де­ле­на­та си лю­бов към Сил­вин­ка ще про­у­мее като как­во са това ми­ло­сър­ди­е­ и чо­ве­щи­на­...

Та­ка –  „тух­ла” по „тух­ла” – се из­г­раж­да в „Ди­ви раз­ка­зи” об­ра­зът на бъл­га­ри­на, ду­хът на бъл­га­ри­на, бъл­га­ри­нът. Та­къв, ка­къв­то той ис­ка да се ви­ди. Та­къв, ка­къв­то той е в не­на­кър­ни­ма­та си съ­щи­на. При Ни­ко­лай Хай­тов дел­нич­но­то, ло­шо­то в бъл­га­ри­на, изоб­ра­зе­но в хо­ра ка­то че ли без ли­ца, е са­мо фон, вър­ху кой­то се раз­г­ръ­ща бла­го­род­на­та стра­на на ха­рак­те­ра му, въп­лъ­тен в мощ­ни, ре­леф­ни ге­рои.

В то­зи сми­съл ре­а­лис­тът Хай­тов е не­поп­ра­вим ро­ман­тик. Той не прос­то въз­к­ре­ся­ва и съх­ра­ня­ва същ­нос­т­ни­те чер­ти на бъл­га­ри­на от близ­ко­то или да­леч­но ми­на­ло, но и – най-ве­че! – съз­да­ва, за­да­ва нрав­с­т­ве­ния му об­лик, към кой­то той тряб­ва да се стре­ми за в бъ­де­ще, за да съх­ра­ни сво­я­та са­мо­бит­ност, се­бе си във все по-гло­ба­ли­зи­ра­щия се свят.
За­то­ва „Ди­ви раз­ка­зи” ще ста­ват, стру­ва ми се, все по-ак­ту­ал­ни. Тях­но­то зна­че­ние за се­бе­от­к­ри­ва­не­то и се­бе­поз­на­ни­е­то на бъл­га­ри­на все по­ве­че и по­ве­че ще се увеличава. Вли­я­ни­е­то им вър­ху бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во те­пър­ва ще се раз­рас­т­ва. Не­що по­ве­че – след ка­то гур­бет­чийс­т­во­то, ма­кар ве­че в по-усъ­вър­шен­с­т­ва­ни и прик­ри­ти фор­ми, се вър­на, то­ва ще е кни­га­та, чрез ко­я­то бъл­га­ри­нът – където и да е по света – ще се са­мо­и­ден­ти­фи­ци­ра.

Уди­ви­те­лен в то­ва от­но­ше­ние е об­ра­зът на из­г­на­ни­ка Иб­рям-Али. Ко­га­то се връ­ща в се­ло­то, по­ве­де­ни­е­то му обър­к­ва пред­с­та­ви­те ни за ко­рав чо­век, ко­го­то го смърт­та не ло­ви: „Ка­то ми­на­ва пок­рай дър­ве­та­та, къ­са бу­ко­ви шум­ки и ги дъв­че.
­  В на­шия край, ­ ви­ка, ­ шу­ма­та е ка­то че­вер­ме. В Ана­до­ла ня­ма шум­ки за илач, а во­да­та им е, да про­ща­ваш, ка­то по­мия.
- Ви­ди ли ко­рит­це, и спи­ра:
­  Ча­кай да пи­ем!
Сле­зе от ка­тъ­ра, пие, ту­ри си гла­ва­та под чу­чу­ра, гре­бе от ко­рит­це­то с две ръ­це и плис­ка въз очи­те, плис­ка...
Ка­то вля­зох­ме в бо­ри­ка­ша, спря до ед­на бо­ри­ка, по­ба­ра я, ка­то да я пог­ла­ди, а че я пре­гър­на...”

Не знам да­ли в на­ша­та ли­те­ра­ту­ра има сце­на, в ко­я­то по та­къв не­ос­по­рим и ка­те­го­ри­чен на­чин да е изоб­ра­зе­на лю­бов­та към ро­ди­на­та. Не знам да­ли и в све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра се среща. Без сан­ти­мен­тал­нос­ти. Без съл­зи. Без фалш. И ко­га­то ед­на на­род­на пе­сен – „Ру­фин­ка й бол­на лег­на­ла...” –  ста­ва при­чи­на за смърт­та на Иб­рям-Али, но и го из­ди­га до сфе­ри­те на без­с­мър­ти­е­то, прос­то из­вед­нъж про­у­мя­ваш – оба­я­ни­е­то на „Ди­ви раз­ка­зи” е скри­то тък­мо в не­сек­ва­що­то, страс­т­но ро­до­лю­бие и чо­ве­ко­лю­бие, ко­е­то струи от всич­ки ге­рои в сборника и ги пра­ви плът­ни, убе­ди­тел­ни, въз­дейс­т­ва­щи, си­лни.
Впро­чем са­ми­ят Ни­ко­лай Хай­тов го е ка­зал в Днев­ни­ци­те си: „Ед­на дар­ба мо­же да от­х­вър­чи на въз­бог са­мо на кри­ле­те на ед­на го­ля­ма обич към хо­ра­та и към ро­ди­на­та.”



В категории: Горещи новини , Трибуна