В края на ХХ век България е на първо място в Европа и на 8-мо в света по производство на пашкули
Автор: Дина Харизанова
Както е известно от историята, древният Път на коприната е свързвал по суша и море търговските центрове в Китай със Средиземноморието. Той се разделял на северен и южен, като северният минавал през Волжка България и достигал Кримския полуостров, а оттам през Черно море и Мраморно море или Балканите стигал до Венеция. Южният път преминава през Туркестан, Хорасан, Иран и Месопотамия, а оттам през Антиохия към Средиземно море или през Египет продължавал към Северна Африка.
Дали волжските българи са се занимавали с бубарство, не е известно, но се знае, че копринената буба е била позната и отглеждана в Дунавска България. Според повечето изследователи, пренасянето й в българските земи е станало през Втората българска държава, дори според други – още някъде по времето на цар Симеон, т.е. в първото българско царство.
До към края на XVIII в. бубарството се развива главно в Одринско, Хасковско, Преспанско и Битолско, а след това и в някои области на Северна България. Така през XIX в. се очертават няколко големи бубарски района. Първият е по средното и долното течение на реките Марица, Струма и Вардар, а вторият обхваща предпланинската област на север от Централна Стара планина и продължава в Северозападна България.
За разцвета на бубарството и копринарството се смята периодът между 30-те и 70-те години на XIX в. Тогава в Берковица и околните села са се добивали около 100 000 оки пашкули. Годишният добив възлизал на повече от 6000 оки коприна, разказва пред „Десант“ Иво Пешков, директор на Музеен комплекс-Берковица.
Смята се, че в Ивайловградския край този поминът се пренася от Одринско. Не е случайно, че именно тук той намира своето развитие, тъй като тъкмо край Харманли, Свиленград и Ивайловград има най-добри природни условия за него.
В Източните Родопи, особено за района на Ивайловград, където след Балканските войни се преселват големи групи българи, идващи от Мала Азия, бубарството става водещ поминък.
Преселниците донасят със себе си тамошната технология за отглеждане и добив на коприна, като строят и къщите си така, че в тях да има оптимални условия за гледане на буби.
Стените на тези постройки били правени много дебели, за да може в стаите да се поддържа по естествен начин постоянна температура почти през цялата година.
Технологията се запазва една и съща през вековете, което гарантира не само автентичността, но и уникалните качества на коприната.
Пашкулът е съставен от една единствена нишка, която достига до 800 м дължина и може да издържи тегло до 45 кг.
В бубарските раони се садят милиони черничеви дървета, за да се изхранват с листата им бубите.
В годините от Освобождението до 1989 г. около 50 000 български семейства, заедно с децата си, са се занимавали с бубарство.
Стига се дотам, че в края на ХХ век България е на първо място в Европа и на 8-мо в света по производство на пашкули. Но в ново време, с настъпването на т.нар. демоткратични промени идва и краят на този поминък.
Преди време обаче общините Ивайловград и гръцката Суфли стават патрньори по поект за туристически маршрут, разкриващ миналото и настоящето на бубарството в България и Гърция. У нас неговото трасе е: Ивайловград – Одринци – Сив кладенец – Долно Луково – Мандрица – Горно Луково.
В Паскалевата къща в Ивайловград – един от най-ярките образци на традиционната градска бубарска къща от края на XIX в., обявена за архитектурен паметник на културата, е представен традиционният бит и поминък в ивайловградския край през Възраждането. В нея може да се види големият бубарски салон – феят, който е използван за отглеждане на буби и посрещане на гости извън активния сезон.
