Странджанските рупци от Ясна поляна обували лачени чепици само по панагирете

Автор: Диана Фъртунова

Населението в Странджа планина е съставено предимно от три етнографски групи – рупци, тронки и загорци. Яснополянци принадлежат към рупците. Затова и носиите им са традиционно рупски.

Те са са най-старото и най-многобройното местно българско население в Странджа. Северната граница на  рупската етнографска област минава по линията Приморско – Крушевец, а западната – по басейна на река Факийска.

Най-старите рупски селища в Странджа са разположени главно по басейните на реките Резовска и Велека: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, град Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица, Индже войвода, Вършило, Старо и Ново Паничарево и Крушевец.

След Руско-турската война (1877-1978 г.) границата се измества малко по на север и се включват Приморско и селата Веселие, Ясна поляна и Извор.

Мъжете обличали потури, памучна или конопена риза, върху която нахлузвали елек, а над него – вълнена салтамарка (обшита или подплатена с кожа къса горна дреха), като на кръста си навивали дълъг няколко метра вълнен пояс.


Салтамарка

Краката си обували с изработени от свинска или говежда кожа цървули и дебели вълнени навуща. На главите си туряли калпак. По-имотните имали наподобяващи ботуш „калцунье“, изработени от дебела вълнена аба.

Жените носели дълги бели памучни ризи. Белият цвят е характерен за рупските женски дрехи. При тази етнографска група той е превърнат в нравствена и етническа норма.

Ризите били с дълъг ръкав и туникообразна кройка. Основната й част е скроена от един цял, прегънат на две половини плат. Ръкавите са съставени от по един и половина или два плата, съединени по дължина, дълги до китката. Свръзката на ръкавите с основните платове е осъществена с помощта на високи, островърхи клинове.

Върху ризите слагали черни вълнени сукмани. Те били без украса на пазвата, без ръкави и с дълбоко овално деколте.

Престилката е неразделна част от женската носия – един декоративен център на целия костюм.

Изработена е от черен или червен (кникат – както в странджанско викат на този цвят) вълнен домашно тъкан плат. В долния си край на разстояние една от друга има две хоризонтални ивици също в бял или жълт цвят. Връзките на престилката са от черен сатен.



Забраждали се с бели дюлбени (така наричали забрадките). Слагали ги направо върху косите, а краищата им се спускали на гърба. Самите коси прибирали с живо цвете зад ухото. За омъжените жени то се закичвало отдясно, а неомъжените го затъквали отляво.

Носенето на открита коса в Странджа е било разрешено само на момите, а омъжената жена задължително закривала косите си от „чужди очи”.

Към основния състав на рупския женски костюм принадлежат поясът и коланът. Те се наричат „опас”. Женският рупски „опас” се тъче от плътна четворна тъкан, обагрена в „кникат” (като уточнихме, така са наричали червения цвят), откъдето идва и названието „кникат пояс”. Той е широк около 50 см., а дължината му достига до 4-5 м., като се завива неколкократно около кръста на жената.

Книканият пояс е бил привилегия само за булките и наскоро омъжените млади жени. Момите и възрастните жени опасвали „гевезен” (тъмнокафяв пояс), който по материал, техника и размери е еднакъв с червения пояс.

Това облекло се носело задължително от жените при всички случаи, независимо от тяхната възраст и социално положение.



И жените от Ясна поляна обличали салтамарки, изработени от тъмнокафяв домашно тъкан плат. С присъствието си тя обогатявала празничния женски костюм на рупците. Тази връхна дреха била къса до кръста (до опаса) и  затворена отпред с дълги прави ръкави.

През зимата възрастните жени ходели с черни калцуни. При рупския женски костюм чорапите са вторични в сравнение с калците, калцуните и цървулите. Чорапите на рупките били черни и тъмнокафяви, орнаментирани с околовръстни цветни ивици, наричани „гримни“. От началото на ХХ век започват да се плетат вълнени и памучни бели „джурапе” с ажурени орнаменти.

В стари времена не е имало магазини за дрехи и облеклото се приготвяло в домашни условия. Чевръстите българки предели, тъкали, кроели и сами шиели носиите. По-сложните части на тоалета – като потури, салтамарки и сукмани, поръчвали при майстор шивач – наричан терзия.

По-празничните си одежди украсявали с гайтани и пъстри (качури, както викали по странджански) шевици.

Долно бельо носели само по-заможните. И то през зимата, когато навличали долни бели гащи, наричани тук „совраки“.

Както свидетелстват Христодоли Арсова и Желю Димитров в своята книга „Странджанската Ясна поляна“, обувки от кожа и гьон и още по-модните лачени чепици местните жители слагали само на големите празници и на панагирете (селските сборове). Ама до съседните села, когато гостували там, вървели боси – за да не ги износват.

Откъс от книгата „Яснополянското читалище - благословен храм на паметта"


В категории: Традиции , Добри Вести , Бит и култура