„Георги Димитров беше един дребен и слаб човек, с гъсти посивели мустаци, посивяла коса, восъчни бузи, изпъкнали скули и блестящи немигащи очи. Личеше, че е много болен човек… Изглеждаше някак безжизнен и приличаше на восъчна фигура, изобразяваща герой на мелодрама от ХIХ век“. Така описва „героя от Лайпциг“ журналистката от британския вестник „Таймс” Елизабет Баркър, виждайки го на 6 ноември 1945 г. в Народния театър.
След четири десетилетия венцехвалене и три десетилетия гротескови ругателства и простотии, време е за критично преосмисляне на живота и делото на човека, чиито грехове към българския народ са огромни и непростими.
Най-налагащото се мнение е, че „вождът и учителят” на българския народ е бил пропаднал пияница, и то от младини.
Единица са тия, които като моя приятел изследовател Борислав Гърдев все пак го определя като „трагичен персонаж… напорист и същевременно болезнено комплексиран от авторитета на Ленин и Сталин… готов на национално предателство и пълно падение”.
Нека проследим какво влияние е оказало болестното му състояние върху неговите политически решения.
Нямаме никакви данни младият Димитров да е страдал от сериозни болести, нито за пиянски изцепки от рода на „зарязал училище и се събрал с лоши компании” или „често момчето се прибирало вкъщи пияно и пушело като комин”, както пишат някои така наречени автори.
Напротив, налице са доказателства за негова напориста дейност, изискваща едва ли не желязно здраве – като участие в ръководството на Пернишката стачка от 1906 г., траяла цели 35 дни, още и десетгодишното му участие в дебати в Народното събрание, където той влиза като най-младия, 31-годишен депутат през 1913 г. Темпераментен е и в ръководството на Транспортната стачка през 1919 г. Едва ли здравето му е куцало и по време на престоите му в полицейски участъци и затвора, а и само човек прав и здрав би се захванал с авантюрата, позната като „хей тамо лодка с пътник незнаен”, през 1920 г.
Но зародишът на драмата с коктейла от болести е заложен още при венчавката на Димитров с Люба Ивашевич, открита като поетеса не от кого да е, а от Иван Вазов. Странно но и друг голям писател – Максим Горки, така ще е впечатлен от стиховете й, че ще я предложи за член на Съюза на съветските писатели?! Само ще вметна, че ги венчава Васил Зяпков, който по времето на управлението на Димитров ще бъде пратен по затворите с доживотна присъда...
Точно Любица Ивашевич, ако се изразим със съвременна терминология – най-модната дизайнерка в свое време в столицата, ще бъде злият демон в живота на вожда. Осъзнавайки, че съпругата му е шизофреничка, а по-късно и че шизофренията й е параноидна, той бавно но сигурно се отдалечава от нея.
Дори приписваното женкарство на Димитров е измишльотина и най-вече е плод на едно сърцераздирателно писмо, в което Любица му пише: „аз съм една сексуално незадоволена жена”. Първосигналните „историци” отчитат това като резултат от женкарството на съпруга й, но в действителност то е следствие от съзнателното отбягване на интимен живот с жена, която би му дала наследник с психически отклонения. А Димитров болезнено е мечтаел за син...
Насочваме вниманието си към периода на живота му в чужбина, откъдето датират първите сериозни данни за някакви заболявания.
През 1924 г. Димитров живее във Виена, като пътува често до Москва в качеството си на член на Задграничното ръководство на БКП. Заплатата му е 100 долара, равностойни по днешна покупателна стойност на около 4000 лева. Но контактувайки пряко с Васил Коларов, оглавил в онова време Коминтерна, той му се оплаква, че парите не му стигат заради лекарствата за психическите разстройства на Люба Ивашевич, както и за самия себе си – безсъние, неспокойство, аритмия. Коларов му дава допълнителни пари, но вероятно нашия човек е бъркал и в партийната каса, която е било види се от документите доста щедра: 56 000 долара например са похарчените за 10 000 пушки, 200 картечници и муниции за тях за вдигане на въстание в България.
През 1924 г. оплакванията от постоянно главоболие у Димитров се засилват, а в началото на 1925 г. започва да се оплаква и от проблеми с нервите, като през септември 1925 г. е вече в отпуск по болест в санаториума в Кисловодск. Лечението му обаче не е много успешно и през 1926 г. той е взет по спешност отново в Кисловодск в прединфарктно състояние.
Едва тогава посяга към цигарите. Вероятно причината вече не е само в Люба Ивашевич, но и в тежко изживяване, в което го въвлича отстраняването му от работа в БКП заради участието му в подготовката на атентата през април 1925 г.
До 1932 г. Димитров изпълнява различни задачи на разузнаването, като по данни на Сикрет сървиз именно той е връзката на съветското военно разузнаване с ВМРО. Оценките на ЦРУ за дейността му обаче са крайно негативни. В тази година отново е на лечение в Кисловодск.
През това време Люба Ивошевич има вече установена клинична параноидна шизофрения и прекарва повече от времето си по санаториуми и болнични заведения. Животът й завършва със самоубийство.
По това време съпругът й е в затвора в Лайпциг и не се трогва кой знае колко от кончината й, видимо от дневника му.
Едва стъпил на съветска земя, той веднага е изпратен в светая светих на ръководния елит – санаториума „Барвиха“ край едноименното селище в близост до Москва. Там му откриват малария, хроничен гастрит, дисфункция на кръвоносната система, има съмнения и за туберколоза...
Когато поукрепва, сключва брак с еврейката Роза Флайшман. Всички опити да бъде стабилизиран здравословно обаче пропадат.
През 1940 г. болестното му състояние води до увеличено тегло, следва дифтерит, а когато през 1943 г. заради лекарско недоглеждане умира сина му Митя, Димитров рухва съвсем. И едва оттогава датира страстта му към алкохола.
Здравните му неволи се задълбочават. Лекарите установяват уголемена простата, болна жлъчка и проблеми с черния дроб. Появяват се първи симптоми на захарен диабет. Следва и грип.
Този болен човек вече е изоставен от идола си Сталин и Бащата на народите дори не смята за необходимо да го информира за обявяването на война от СССР на България, както и за преврата в София.
Когато вече е в родината си и контактува по необходимост с Кремъл, Сталин му заръчва да не се създава в България комунистическа, а трудова партия на широка социална база, и след като Димитров и това не прави, Йосиф Висарионович го отрязва в присъствието на Милован Джилас: „Вие сте от петдесет години в политиката и само грешки правите!”.
Това окончателно отключва още камара болести у Димитров. И когато през март 1949 г. трябва да отлети с правителствения самолет да се лекува в Москва, той дълго гледа Витоша и проплаква на личния си охранител Димитър Гръбчев: „Митяаааа, жив няма да се върна!”.
В Барвиха откриват увреден стомах, обездвижване на левия крак, гнойно възпаление на простата, сърдечна слабост, напреднала цироза и захарен диабет. Откриват и симптоми на рак. На 25 юни го посещава Сталин и си разговарят за състоянието му. Пълни нелепости са глупостите, които се ширят насам-натам като спомени на Шостакович за караници между двамата!
На 25 юни следва кръвоизлив в черния дроб от цирозата. В Барвиха са събрани най-големите светила на съветската медицина. Открита е сърдечна недостатъчност втора степен и на 2 юли Димитров издъхва.
Още оттогава битува слухът за това, че бил убит по заповед на Сталин. Но няма никаква логика в това да се убива един жив труп.
Нелепости пише и някоя си Мариета Станкова в биография на Димитров, издадена в Лондон: „Сталин е бил заинтересован от смъртта на Димитров“!
Сталин е спокоен за България. Там си има един човек, който е обожаван от него – Вълко Червенков.
В действителност, на Димитров още от 1948 г. дните му са преброени – но не от Бащата на народите, а от неизброимите му болести...
