Чомек никога няма да е абсолютно свободен, докато не постигне свободата в себе си, казва професорът емигрант, който осем пъти е номиниран за Нобелова награда
Автор: Борис Цветанов
Проф. Иван Бързаков е роден през 1942 г. в София. Емигрира драматично в САЩ през 1976 г. Педагог и психолог с международна репутация, създател на световно известната интегрална система от методи за ускорено развитие на мисълта OptimaLearning, приложена в 29 държави. Президент и главен преподавател в Институт за нови методи в образованието в Сан Франциско, където живее. За уникалната в света своя поетична трилогия „Яростно в скръбта", „В съня над пропастта" и „Лумнали огньове" е номиниран осем пъти за Нобелова награда за литература.
- Не мога да не започна с уникалното ви емигриране, с двадесет книги по света, в които е писано за вас: преплували сте 11 км в Атлантическото море при Триест. Все пак има ли нещо друго, което да кажете за първи път?
- Отскубнах се от групата по време на връщане от командировка, беше в Триест и трябваше да решавам бързо. Пътят за сбогом със Желязната завеса беше морето. Онова, което ще споделя за пръв път е, че стоях потресен пред водата, не можех да помръдна: три смърти бяха пред мен.
Първата - хванат ли ме, край. Затвор, защото вече бях правил младежки опит за бягство през 1961 г. Това беше зад мен. Втората смърт беше пред мен. Нямах представа за разстоянието, оказа се, че ме чакали 11 километра. Бурно море, акули... А вече като плувах, по едно време, за минута водата закупя. После разбрах, че съм улучил времето на земетресение в близост. А третата смърт, това беше раздялата, тогава можех да мисля само, че е завинаги: със страната, с роднини, с приятели, с езика.
- Вие, за разлика от други, които са емигрирали поради опасността за живота им по една или друга причина, за невъзможността да се развиват, през 1976 г. сте били вътре в културата: известен лектор по естетика, редактор в отдели по изкуства в медии, ценен сте като владеещ няколко езика, за десет дни с приятел сте превели Брехт за театрална постановка, нещо направо невъзможно. Зачеркнахте всичко това...
- Бях емигрант вече в собствената си родина. Това определи и целта ми в живота: да пиша за страданието и изгнанието - както в чужбина, така и в родината. Най-страшна е вътрешната емиграция. Сигурен бях, че в чужбина ще бъда по-полезен за България. Погребах възможността за кариера, за да работя не за себе си, а родината.
- Май ви е писано да зачерквате възможности за кариери. В Сан Франциско създавате новаторски метод за ускорено обучение, за самоконтролиране, обиколили сте световни музеи в 40 държави с лекции по възприемане задълбочени познания в изобразителното изкуство и лингвистиката. И още, и още... За да пишете поезия. От нов тип. Така пише критиката за вас. Атанас Свиленов ви определя като феномен, Георги Цанков - като творец на съвестта. Нека надникнем зад завесата.
- Прописах стихове на 65 години. Понякога мисля, че съм направляван от горе, от Бог, аз съм вярващ човек. С Божия помощ съм постигнал наистина нещо уникално в световната поезия. Това е поетичната ми трилогия, в България няма такова нещо, в света и да има някъде, в нея ще я няма концепцуалността, аз се посветих на страданието. В цялата световна поезия най-силна е тая, която описва страданието, а историята на България е история на страдание. И на подвиг: който мине през огъня, печели самия огън. Ние, нашето поколение сме деца на двадесети век, но трябва да пишем за двадесет и първия.
- Постигнал сте движение: от стихотворение към стихотворение, от цикъл към цикъл, от книга към книга - уникалност, която явно е впечатлила Нобеловия комитет, за да имате вече осем номинации и то за постижения само за 11 години.
- Аз съм се ръководил от това, че целта на поезията е да провокира човек да мисли. Стараех се да внесе дълбоко психотерапевтично въздействие. Исках стихотворенията ми, есетата ми да облекчават душата, да стимулират човек, когато е на кръстопът или има тежки моменти в живота. Това е смисълът на поезията ми.
- Постигнал сте го, но като отворихме дума за Нобелови награди, вие сте компетентен, какава е истината за българските номинации, у нас всеки пише по този въпрос каквото му дойде.
- Архивите на Нобеловия комитет са закрити с 50-годишна давност. Така че с положителност можем да говорим само за номинацията на Пенчо Славейков. Това, което знаем за наше време, се промъква от втора ръка през номинираниращите кандидата. Антон Дончев е номиниран два, а може би три пъти. Йордан Радичков два пъти, като научавайки за това над сто писатели написали какви ли не отрицания до комитета.
За да не питаш защо, ето думите на Любомир Левчев, един от номинаторите: „Защото ние знаем само да се самоизяждаме". Разбира се, Нобеловият комитет не се влияе от странични мнения, за нас си е срама. Може би има номинации за Блага Димитрова и Валери Петров, но не можем да знаем със сигурност.
- Накрая не мога да не те питам за нашата и американската демокрация...
- Светлинни години за съжаление. У нас все още няма дълбоко демократично съзнание у народа. В САЩ хората знаят, че държавата им е гаранция за правата. Могат да победят при несправедливост било министър, било милионер, милиардер.
Щом си коректен към държавата, тя стои до теб. Дори колкото е по-високо в каквото и да е отношение, онзи, който е сторил нещо срещу теб, толкова са по-големи шансовете да го поставиш там, където му е мястото. Даже качествени адвокати сами ще те потърсят, защото това работи за рейтинга им.
