Помня годините, в които още не ходех на училище, а мама бе решила да гледаме копринени буби. В двора имахме достатъчно големи, високо израснали и с широко разлати клони, черничеви дървета, повече от седем на брой. Затова за храна на бубите, които ядяха само техните листа, нямаше да се безпокоим, щяхме да имаме достатъчно и предостатъчно.
Трябваше да внимаваме само да няма никаква роса, кал или дъждовни капки по листата, когато им ги давахме, защото бубите умирали от мократа шума. Но за най-големите им врагове от край време се считаха паяците, които ядат бубите с голямо удоволствие.
Един ден видях на южния ни, огрян от слънцето прозорец на салона ни, оставена чиста бяла хартия, а върху нея много дребни семенца. Посегнах към тях да ги пипна и разгледам отблизо, но мама ме спря и не позволи да ги докосна – това били дребни яйчица на копринената буба, от които отпосле се излюпва многобройното нейно потомство.
Така и стана. Това бяха безброй мънички и слабички черно-сиви червейчета, които не хапеха, когато ги хванех в ръка и не правеха обрив по кожата, когато ме попълзят. Те бързо растяха и се превръщаха в бели дебели гъсеници. Само им трябваше специално, само за тях отделено, топло и сухо помещение, без паяци...
Сочните и сладки плодове на черниците, отрупали клоните на дървото, бяха много полезни за подсилване и лекуване на сърце и разслабваха силно стомаха при запек. Листата им се пиеха като чай от диабетиците и против неволното изпускане на урина от възрастните хора, вдигали тежки товари през живота си. Затова в опазването на шумата и самите дървета черници, беряхме доста ядове, въпреки че бяха в двора ни.
Докато родителите ми бяха на работа, а сестрите ми и брат ми също пратени по други задачи, оставена съвсем сама у дома, като най-малка и още негодна за работа, трябваше поне да пазя къщата.
Начесто виждах камиони да спират пред дома ни, в каросерията на които стояха прави няколко здрави, яки мъже, които искаха с брадви да отсекат близо до стъблото клоните на черниците ни в двора, за да вземат шумата за храна на техните буби.
Аз излизах смело пред тях, заставах близо до оградата и ги пъдех, не давах да режат дърветата ни, макар че бях съвсем малка, едва 4-5 годишна. Тези непознати идваха посред бял ден, за да са сигурни, че стопаните ги няма, че са на работа и няма кой да им попречи да отрежат клоните. Тогава, по онова време, повечето от хората имаха морал, страх от Бога и от властта, както и от силата на законите, затова си замълчаваха виновно и си отиваха послушно.
Мама намисли да разположим за отглеждане тези мънички буби в килера, върху големите, дълги няколко метра, стари дървени ковчъзи (ракли). С дружни усилия децата почиствахме основно и старателно стайчето от земята до тавана. Не оставаше никаква прашинка или паяжина.
Мама застилаше върху капака на ковчазите съвсем чиста, неползвана досега хартия, а по ръба на ковчазите нареждаше големи и дълги стръкове дворна метла. Това бе зелена, дъхава и свежа ограда, от гъсти, млади, зелени клонки, за да не падат бубите по земята.
Ние, децата, често беряхме само шумата от черницата, без никакви клонки, за да не задръстваме излишно с тях мястото им за отглеждане, а само да нахраним бубите, като добре внимавахме листата да не са прашни, кални или мокри, за да не убием толкова малките, дребни червейчета. Те сякаш никога не спяха, а само гризяха и гризяха непрестанно, денонощно и се движеха пъргаво, като шумоляха съвсем леко и приятно помежду листата. Миришеха си някак с типична, само тяхна мека миризма на буби.
Обичах дълго да се застоявам край тях, сама в полутъмния килер, дето миришеше на прясна шума и се чуваше успокояващото шумолене от яденето на бубите, сякаш си шепнеха нещо. Те неспирно ядяха, наистина неспирно. И от ден на ден ставаха по-дълги, дебели и побеляваха на цвят.
Когато червейчетата нарастваха и заприличваха на дебели гъсеници, започвахме да поставяме в края на местообитанието им още дребни клонки, а отпосле и по-големи клони, отчупени от дворната метла.
В един момент бубите спираха да се хранят и започваха да тъкат и се завиват в изработени от самите тях кутийки, наречени пашкули. Тогава от устата им започваше да излиза тънка и безкрайно дълга сребърна нишка, с която тъчаха тези обвивки.
Те внимателно ги увиваха около себе си, като непрестанно движеха горната половина на тялото си, а после умираха във вътрешността им, останали без въздух и сила.
Щом забелязвахме, че някои буби започват да тъкат пашкулите си, спирахме да ги храним повече с листа.
И сега си спомням как с часове седях тихо край тях, като наблюдавах внимателно и съсредоточено какво точно и как го правят, вслушана в лекото им, приятно шумолене из листата. Това, от една страна, обогатяваше познанията ми, а от друга, ме навикваше на труд и грижа към някое друго същество.
Неуморни бяха тези буби, наистина неуморни. Те непрекъснато се хранеха и пълзяха да търсят храна, или тъчаха пашкули, като изпускаха нишката от устата си и пъргаво движеха горната половина на тялото си при тази дейност. Нишката се втвърдяваше на въздуха и блестеше в чудно златно или сребърно сияние, меко и нежно, удивително красиво и се превръщаше в приказно изтъкан балдахин, в средата на който бе разположена продълговата заоблена златиста кутийка – пашкулът.
Това беше истинската естествена коприна, наричана свила.
Когато всички буби се загърнеха в пашкули, ги събрахме с ръка внимателно и грижливо от клонките, като ги почиствахме добре.
Мама оставяше седем-осем добре почистени от свилата пашкули на перваза на прозореца в салончето ни, върху чисти листи хартия от тетрадка, а не от вестник, пропит с олово от печатарското мастило.
След няколко дни, не помня точно колко, пашкулите се пробиха в единия си край и през дупките им излязоха по една едра, бяла, дебела и много тромава пеперуда, която, макар и да беше големи и силни крила, не можеше да се повдигне от прозореца, за да полети. Тя само кръжеше, въртеше се пълзешката, като пърхаше по хартията.
Единственото нещо, което правеше, бе да се чифтосва, за да оплоди яйцата си. После мъжките пеперуди умираха само след два-три дена. А женските започваха да снасят безброй много яйца върху хартията и чак тогава умираха и те.
Мама събираше яйцата им, които наричаше „семе за буби”, поставяше ги в кибритена кутийка, която държеше на умерена, не висока температура, високо горе на дъската на прозореца, за да дочака спокойно следващата година и появата на новите черничеви листа, за да отгледаме нови буби и пашкули от тях.
Говреше се, че семето на бубите било откраднато и тайно пренесено у нас чак от далечен Китай, с риск за крадеца от незабавна смъртна присъда. Тогава било много модерно млади и стари мъже да носят кокетно направен бастун, не за да се подпират с него и да си помагат при вървенето, а само да се фукат като игриво го премятат в ръцете си за парлама, като знак, че са богаташи. Някога богатите са носели много красиви екстравагантни камшици, но след премахване на робството, започнали да носят бастуни.
Приносителят на семето за буби бил богат европеец, който мечтаел за още по- голямо богатство. Откраднатото бубено семе той сложил във вътрешността на изработен специално за целта елегантен, красив, но кух отвътре бастун, и така успял да го донесе у дома си. Така започнало и масовото отглеждане на копринената буба в цяла Европа.
Огромното количество пашкули, които получавахме, ни радваше със своята разнообразна цветова гама и блясък. Захласвах се да ги разглеждам с часове и да се възхищавам как хубаво и съразмерно са ги изтъкали тези бели гъсеници – еднакви, красиви и съвършени!
Работата продължаваше без излишно бавене и протакане. Пашкулите биваха поставяни във вряща вода на огъня в един не много голям котел, за да възврят добре. По някое време мама прокарваше леко по тях една тънка, силно разклонена вейка, с която закачваше омекналите и леко започнали да се отделят от пашкула нишки свила (коприна), като започваше на ръка да намотава на кълбо над врящия котел.
Щом нишките прекъснеха или количеството им намалееше в ръката на мама, тя отново прокарваше клонката над пашкулите и улавяше други нишки.
Пашкулите вряха във водата и подскачаха, танцувайки като живи. Те се смаляваха, топяха пред очите ни, а когато свършеха, мама с шепата си щедро добавяше нови количества от тях във врелъца (врящата вода), докато накрая по дъното на котела оставаха само какавидите на умрелите буби, сами вградили се в пашкула си отвътре.
Така мама намотаваше много кълбета копринени конци, които бяха силно блестящи и удивително здрави, различно оцветени – сребристобели, лъскави, красиви като брилянт, златисти или оранжево -жълти, искрящи...
Всяка от нишките на свилата бе много здрава и по-скоро щеше да ми откъсне или пререже пръста чак до кокала, отколкото да ми позволи да я скъсам на две с голи ръце без ножица.
По-късно мама изтъкаваше на разбоя от същата тази свила, навита на кълбета, спални копринени чаршафи за постелки на креватите ни, като прибавяше и по един чаршаф за чеиза и на четирите си деца. Получаваха се много красиви златистожълти чаршафи, плътни, с модел на дребни фигурки – ромбчета.
Те гладки, украсени с красива дантела от едната страна, изплетена пак от мама. Ползвах спалния си копринен чаршаф повече от десет години, без да видя избелване скъсване, смаляване на обема му или друга някаква повреда по него.
Дали защото производство му изцяло бе ръчно или самата коприна бе удивително здрава, не зная.
