Представяме ви Дюкмеджиев-Дюпон, художник, скулптор. Приема поръчки
Автор: Жан Соломонов
Неделя сутрин, по една стара като крепостната стена традиция, по левия бряг на река Рона лионски художници и скулптори могат свободно да излагат творбите си. Да купувам често – не мога, но гледането е все още безплатно. Пък и нали Шопенхауер ни е обяснил, че „Истинската естетическа наслада започва, когато отсъства всяко желание за притежаване на наблюдавания обект.“ Та това й правех – наслаждавах се.
А красоти не липсваха. Докато изведнъж, на един щанд, между другите платна, застъпващи всички съществуващи и главно несъществуващи стилове, течения и епохи забелязах скромна поредица от... копривщенски къщи. Ама с белосаните им дувари, със зюмбюлите им, абе с всичкото им. На малката поставка, както си му е редът, стоеше табелка: „Г-н Пиер Дюпон – скулптор, живописец и портретист. Приема поръчки“.
– Вероятно сте прекарали доста време в България? – усмихнах се извинително аз, защото улових търговския блясък в погледа му. Пък и български картини имам достатъчно у дома.
– Напълно достатъчно – върна ми усмивката художникът. – Знаете ли, че този стил е характерен за един район, който се намира…
Изслушах с удоволствие кратката му лекция за подбалканската ни архитектура. Човекът видимо беше познавач, но нещо и в езика, и в картините му си оставаше „малко нещо неомаслено“, както обичаше да вика баба ми.
– Все пак – обърнах на български, ей така, да го пробвам – някои от картините ви са съвсем: „A la français“.
– Законът на страната е закон и за нас – върна ми шегата на чист български г-н Дюпон, с което загадката още повече се завърза. Е, хора разни. Имена – много, ама чак пък толкоз!
– Отдавна ли сте тук? – не удържах на любопитството си аз.
– О, вече три петилетки. Развалих четвъртата.
– Странно. Минавам често оттук, но не съм ви срещал. Пък не сте и незабележима фигура.
– Бях известно време в творческа пауза – усмихна се новият ми познат. – Нали знаете как е при творците. Трябва да те навести музата ти. Без нея нещата не вървят.
Този човек ми ставаше все по-интересен. Дори не само с необичайното си френско име, защото във Франция то е равнозначно на Иванов.
– Талантлива муза имате. Я какви оригинални псевдоними знае да нашепва.
– По-точно в Префектурата за чужденци. Когато ми попълваха документите за натурализация, ме
попитаха дали искам да променя нещо в досегашното си име. И аз избрах това. От Петър Дюкмеджиев станах Пиер Дюпон. Обикновен французин с обикновено име. Защо да тикам в очите на всички, че съм чужденец, българин, жертва комунизма и прочие. Нямам нужда от статута на жертва.
– Е, ако бяхте минали през Чуждестранния легион, там щяха да ви предложат същото, и в добавка френско гражданство.
Легионът е място за истински мъже. Не ще и дума. Да си призная честно, пробвах се първо там. Уви, оказа се, че съм надхвърлил границата. Официално приемат кандидати до четиридесет години, но като видяха моите тридесет и осем, май им се сториха множко. Пък и аз не бях кой знае какъв здравеняк. Понакупих си малко медальони и други сувенири да радвам жадните за романтика красавици. А френското гражданство си оформих в първите години на демокрацията. Май беше Филип Димитров на власт.
– Е, да продължим разговора на френски, ако искате – предложих примирително аз. Пък и кой знае
какво ставаше в душата на този човек, който доброволно се беше превърнал в „дърво без корен“, както казва любимият ми Хайтов.
– Няма защо да сменяме езика. Тъпо е, пък и нали важното е да се разбираме. А и моят френски
е доста така. Аз говоря с картините си. Пък и само да знаете колко мизерии са ми правили нашите сънародници, българите. Но до тук!
– О, колко щеше да е лесно, ако да можехме да подредим според националността им хората на
добри и на лоши. В „Дърдоренето“ на Пиер Данинос го е описал за смях до сълзи. Но в душите, в сърцата си хората са такава, каквито са. Пък ние щем не щем, сме и ще си останем българи. Ма и като гледам, сюжетите ви преливат от българщина. Това форма на вашата носталгия ли е, или нещо ви гложди нощем и тогава ставате да рисувате Тетевенския балкан и Рилския манастир?
– Ами, гложди! Чист бизнес. Парите не миришат! Почнах да продавам. Нямам и конкуренция. Засега!
– Значи все пак таблата са ваши?
Имах право да се съмнявам и художникът го знаеше по-добре от мен. Номерът „оригинал за туристи“ го бях виждал навсякъде, където има туристи. На статива стои копие, често и направено на ксерокс, върху което творецът нанася последния удар с четката на майстора. После подава картината още влажна на тръпнещия от възбуда американски колекционер на европейско изкуство. И знаете ли кое е най-чудното? Този номер твърде често минава!
– Мои са, естествено – стрелна ме с гневен блясък в очите г-Дюпон. – За „търговец на тапети“ ли ме взехте? За ваше сведение завършил съм Художествената академия в София. Работих известно време като учител по рисуване. После и тук издържах конкурса и ме взеха в едно частно училище. Ползвах като свое ателието им, а и моделите ми излизаха без пари. Ама се забърках в една глупава история с бои и материали… нали знаете как става. Когато искат да застрелят някое куче, навикват го, че е бясно! Накратко, трябваше да напусна, за да не ме уволнят дисциплинарно. Пак разбрани хора излязоха. Ако бяха нашенци, нямаше да ми простят така лесно.
– С боите и материалите мога да си представя как се е получило. Но с моделите! Дечицата имаха да рисуват по модел „Леда и лебедът“ ли?
– По-точно „ Отвличането на Сабинянките“ – тупна ме свойски по рамото моят нов познат. – После си намерих работа на черно. Гипсови отливки и други боклуци, които патинирах с бронз и асфалт. Кич до повръщане. Собственик на ателието беше един италианец. Плащаше на парче. При стария закон за безработицата можеше да получаваш помощите до три години. Така аз цели две години получавах и хонорари, и помощите. Но трябваше всеки шест месеца да доказваш, че си търсиш работа.
А аз какво направих? Намерих най-зацапания ксероксен апарат в Лион и извъртях на него биографията си и молбата за работа. После с химикалка задрасквах старото име на предприятието, където бях кандидатствал и пишех новото. От това по-голям ужас за напудрените франсета няма! Те, дето навсякъде предупреждават, че искат чисти документи, внимават как си сгънал листа в плика и обезателно всичко да е написано на ръка. Защото има фирми, които дават тези ръкописи на графолог, моля ти се. Да ти разберат характера.
И въпреки тези предпазни мерки, случваше се някое фирма да се прежали и да ме покани на разговор. Тогава аз им се явявах небръснат, с дрехи, които не са виждали ютия, с кецове и цигара в уста. Ха-ха! В такъв каяфет още от вратата ме връщаха с резолюция „неподходящ“ в бюрото за безработни. Пък аз си се връщах при гипсовите калъпи! Жалко, че не можах да изкарам още една година за да си оправя тотото.
Ама едни българчета се завъртяха около мен в гипсолеярната. Уж да ми помагат, уж да докарат някой лев за цигарки и бира и като им казах, че няма как да им плащаме повече – взеха, та ме натопиха. От едната гола завист. Данъчните веднага ме наскочиха, та свят да ти се завие. Осъдиха ме по бързата процедура да върна парите за две години, с лихвите и глобата! Ти да видиш. Само аз си знам как се оправих.
Продадох си колата и всичко, което можеше да се шитне от къщи. После се и разведох, защото онези копелета бяха някакви роднинчета на жена ми. Сега се събрах с една французойка. Тя има една малка къщичка тук и на партерния прозорец съм си спретнал малка витринка. Каквото продам там – продам, а в неделя съм тук. Извинете, да видя тази клиентка…
– Mais bien évidemment, madame. Tout est possible ! Chez moi, le client est roi!
Възрастната дама от рода на тези „опънати на четири карфици“, както казват французите, буржоазка, държеше някаква фаянсова статуетка в ръка.
– Дали ще можете да я реставрирате, господине? – подаде му я тя.
– Разбира се – разпери ръце успокояващо моят нов приятел. И добави на ужасния си френски: „Je te fasse la moule“ и готово.
На френски думите „калъп“ и „мида“ се пишат и произнасят еднакво, но този израз означаваше само и единствено „ще ти тегля един език“. Предложение, само по себе си, доста необичайно за случая.
Обърнах се за да не видят как се задушавам от смях, а възрастната жена, първо отвори широко очи от изненада, после почервеня. Грабна си статуетката, май беше козичка, и се отдалечи с припряна крачка.
– Ей че изоглавено нещо са тези французи – повдигна рамене Художникът. – Какво иска повече?!
– Ама ти знаеш ли какво й предложи?
– Да направя, калъп, кво? Друг начин няма!
Спохождам често този тих пристан. Смея да твърдя, че атмосферата тук е много по-истинска от парижкия Монмартър. Вероятно защото не е изхабен от филми, книги и главно туристически справочници, които са го превърнали във витрина на магазин, който не съществува. Мидите, пържените картофки и бялото винце тук са същите, като в долния край на Стария град, но цените не са туристически.
Виждаме се често и с моя съгражданин. И все се уговаряме да седнем на по чашка някъде наоколо. Кой знае, може някой ден даже и до го направим. Стига г-н Пиер Дюпон да успее да забрави, поне за час, че и аз съм българин. Даже от София.
