Роза Попова е една от първите звезди на българския театър
Автор: Огнян Стамболиев
Тази година се навършват 145 години от рождението на една от първите звезди на българския театър - Роза Попова, наричана балканската Сара Бернар.
В спомените си за нея писателят и драматург Камен Зидаров твърди, че тя е „ рядък талант, изпреварил своето време“. Връстничка на Освобождението, Роза Попова (1879-1949) е „тотален театрал“, актриса новатор с огромен репертоарен диапазон, режисьор, театрален директор и менажер, театрален преводач, публицист.
Името й не бива да бъде забравено, защото тя стои редом до Адриана Будевска, Васил Кирков, Сава Огнянов, Кръстю Сарафов, Теодорина Стойчева, Николай Масалитинов — първите, градителите на професионалния български драматичен театър.
Забързани в делника, преследвани от лишените от чувство за мярка и стил днешни медии, ние рядко се сещаме за тези велики творци. А Роза Попова е наистина такава. Истинска „народна артистка“, макар и без звание и държавни награди. Вече забравена от старите и почти неизвестна за младите. А животът й е бурен, изпълнен с триумфи и превратности, с много труд и вълнения.
На 20 януари 1903 г. безнадеждно влюбеният в нея поет Тодор Богданов решава да я убие и след това да убие и себе си, но за щастие, тя оцелява, въпреки тежката огнестрелна рана.
Като дете, дванайсетгодишна, попада на спектакъл на пътуващата италианска трупа на Масини в Пловдив. Когато завесата на театър „Люксембург“ се вдига за Вердиевата „Травиата“, малката Роза е като хипнотизирана. Този нов и непознат свят е за нея като вълшебна приказка... „В тази лятна нощ в Пловдив аз като че ли узрях, пише тя в мемоарната си книга „Моят път” и на сутринта се почувствах вече голямо момиче...”
На следващата година родителите я завеждат на „Иванко” от Васил Друмев. Образът на Мария я разтърсва и тя решава твърдо: и„ На всяка цена ще стана артистка!” Като ученичка в гимназията чете извънредно много, образова се, посещава разни кръжоци, общува със студенти, журналисти, артисти, художници и писатели. Петнайсетгодишна среща известния по онова време писател и артист Стоян Попов (по-късно ще се прочуе като детския писател Чичо Стоян), който търси млада актриса за своята пътуваща трупа.
Стройната й фигура, одухотвореното й лице, богатият й дълбок глас, яркият й темперамент – всичко това го впечатлява силно. Цели три години младата гимназистка Роза упорито се готви за сцената, чете поезия, проза и драматургия, рецитира, сериозно изучава руски и немски, занимава се с музика. През 1897, едва навършила осемнайсет, е вече на сцената. Въпреки съпротивата на родителите й, пристава на Стоян Попов, двамата сключват брак и тръгват с пътуващия театър „Зора” на артиста Борис Пожаров.
Първата й роля е главна, обемна, сложна за една толкова млада, при това начи5наеща актриса – Лукреция в „Лукреция Борджия” на Виктор Юго. Успехът е направо сензационен. Само за година става популярна в цялата страна, навсякъде я посрещат като истинска звезда. Наистина, щастливи времена за българския театър, във време, когато киното все още не е изкуство, няма телевизия, няма и чалга.
Необикновеният талант на младата Роза Попова не остава извън полезрението на столичните театрали и тя твърде скоро е поканена във водещия наш театър „Сълза и смях” (предшественик на Народния – днес жертва на нелепата, разрушителна реформа).
Но в София Роза Попова ще отиде по- късно. Първо решава, че й липсват необходимото образование и подготовка и започва да учи при забележителния театрален педагог Константин Сапунов. Според него тя притежава „рядък трагически талант”.
И наистина това се потвърждава твърде скоро. Белградските театрали, които непрекъснато я канят и настояват да остане в Сърбия (тогава културните връзки между двете балкански страни са много по-тесни, отколкото днес), я определят като „балканската Сара Бернар” и „нашата неповторима Ружица”.
Младата актриса започва да се превъплъщава гениално в най-трудните драматични образи: Медея, Електра, Сафо, Антигона, Клитемнестра, Луиза Милер, Миледи Милфорд, Амалия, Мария Стюарт, Хеда Габлер, Маргарита Готие, Монна Ванна, Лукреция Борджия, Нора, Елена Андреевна. Тя е едва на двайсет и пет. Истинско чудо в света на театъра е толкова млада актриса да носи този тежък, сложен репертоар, който обикновено изпълняват опитни, зрели актриси с дълъг стаж на сцената. При това да играе почти всяка вечер, да пътува всеки ден.
Скоро театър „Зора” приема нейното име „Роза Попова” и това е истинска сензация в културния живот на България – театър да се нарече на името на една действаща актриса. И така: цели двайсет и четири сезона Роза Попова има свой театър. Истинско щастие за един артист!
Създава го по свой облик и стил като държи особено на репертоара. Той е основан предимно върху голямата световна класика (с превес към античния театър, северните автори, френската литература и немския романтизъм), има и образци от българската драматургия. Самата тя превежда и поставя за първи път у нас редица заглавия от модерната немска, австрийска и скандинавска драматургия. Следва стриктно текста и стилистиката на автора, не префасонира и изкривява класиката, което днес у нас е повсеместно често отблъсква публиката.
В спомените си пише: „За да измениш облика на един театър, да отговориш на новите жажди и търсения на зрителя, трябва да почнеш първо от репертоара, но никога да не правиш отстъпки пред лошия вкус...” Сред „хитовите спектакли” тогава безспорно най-значимият е „Куклен дом” на Хенрик Ибсен с нейната ненадмината Нора, призната дори от съперничката й, великата Адриана Будевска.
И както пише Камен Зидаров, който е имал щастието да я гледа: „Роза Попова взема тази пиеса не само защото чувства и разбира, че тази роля е за нейните сили, а защото в лайтмотива на „Нора” е включена и разкрита съдбата на жената в съвременното общество. По този начин Роза Попова разбива тясно естетическите рамки за ролята на театъра с обществените и с етическите проблеми, вълнуващи обществото. Затова в сцената с Тарантелата тя до такава степен разкъсва своите нерви и разпалва своя огнен темперамент, че изтръпнали – зрителите очакват всеки момент „да падне в пропастта”, мъртва, както се казва...”
Роза Попова не играе много в София – притеснява я завистта на колегите й, смутени от необикновената мощ на таланта й. Години наред тя работи за големите театри в страната: Русе, Пловдив, Плевен, Бургас. Изключителен е приносът й като директор, режисьор, театрален преводач и първа актриса. Тя е един от градителите на театралното дело в България. Дори само заради това трябва да я запомним, освен, че е била голяма актриса.
Гастролирала е нееднократно в Югославия, където е обявена за „звезда”, отива до Виена, за да учи при великия Йозеф Кайнц, но той я върнал обратно, защото счел, че е толкова даровита и подготвена, че просто нямало защо повече да учи.
През 1926 г. отбелязват тържествено нейния творчески юбилей. Тогава е само на 47 години, в разцвета на силите си. Слиза твърде рано от сцената, умира на 11 април 1949 г. в бедност, забравена от всички, както обикновено става у нас и днес с много артисти.
Гео Милев, който освен голям поет и преводач, навремето е бил и забележителен театрален критик, пише: „Малко артисти е родила нашата България досега, а още по- малко артистки. Драматическата актриса е твърде голяма рядкост във всички театри по света. У нас е имало досега само две, но бих казал, че и това не е малко – прекрасните Роза Попова и Адриана Будевска...”
Един любопитен момент от живота на великата българска актриса
„През април 1926 г. от Сопот в Карлово (където в момента играе театър „Роза Попова”) пристига група граждани да помоли актрисата да почете и техния град. Трогната от молбата на депутацията, Роза Попова веднага се отзовава. Отива в родното място на любимия й Вазов и обявява безплатно представление за всички. Но какво се случва там?
Не виждали друг път професионален театър, някои местни бабички влизат в читалищния салон с хурки и къдели. Салонът се препълва с нетърпелива, развълнувана публика. Завесата се вдига. И Роза Попова пристъпва към сцената. Когато се появява, тя се спира и не смее да направи и крачка напред... Целият под е посипан с рози! Пълна тишина.
Бабичките слагат тихо хурките до себе си и я гледат като замаяни. Роза пристъпва, силно развълнувана, но градушка от розови цветове я обсипва отвред. Когато салонът най-сетне притихва, стиховете на великия австрийски поет Грилпарцер започват да се леят с магическо очарование от малката читалищна сцена на възрожденския град.
По-късно актрисата ще сподели, че никога не е играла тъй прочувствено, с такъв трепет и дълбок драматизъм ролята на поетесата Сафо, както в Сопот, града на великия Вазов, „в сърцето на този райски кът от България, Розовата долина...”
