Да, той стои там на високото място в родното ми село, наричано някога Ичме, а днес Стефан Караджово. Стои замислен, самотен, неподвластен на времето, с неугледна външност и странно лъчение. Приютил в полумрачното си лоно иконите на Спасителя Христос, на светата Майка Богородица и плеада светци, храмът безмълвно посреща изгревите и изпраща залезите над Божията земя – безконечния кръговрат на живота и сякаш разказва своята сага:
– Като всички родени на този свят, аз не помня времето на моето сътворение, защото то е било отдавна, толкова отдавна, щото по земята божия живееха люде, непознаващи Бога, а ония, които го бяха опознали, биваха жестоко наказвани. Тези времена назоваваха езически.
И се роди в Плисковската твърд владетел на име Омуртаг, суров и силен мъж, с големи дарби – строеше крепости и пътища, земя ореше и добитък гледаше, но Бога не познаваше. Той се страхуваше от небето и на него се кланяше, него питаше като всемогъща сила и го наричаше Тангра. Ония, които о време опознаваха Христос и го приеха в сърцата си, той поставяше в немилост, като ги насилваше да копаят чудовищен прокоп за предел между ханството и лъчезарния Константинопол, откъдето сияеше светлината на Витлеемската звезда, оповестила Рождество Христово. Този прокоп по-късно турците нарекоха Еркесия – сиреч Земен прорез. То не беше прорез само в снагата на майката земя, а и в сърцата на хората, защото ги отлъчваше от Бога, от истинския творец на живота. В него християните търпяха знойни мъки, бяха третирани и погубвани безпощадно зверски, биваха заставяни да се отрекат от любовта си към Христа.
Наследникът на хан Омуртага, хан ювиги Маламир, макар и много млад, носеше всички качества на баща си, строеше и съграждаше, но сърцето му към Христос остана затворено, а участта на християните продължи да бъде клета. Той беше първият български владетел, пристъпил тайно на юг от прокопа и отседнал тук, на земя ромейска тогава.
До моето съграждане оставаха не много лета господни, защото хан Маламира почина скоро, твърде млад, а на престола български седна племенникът на хан ювиги Пресиан. Този владетел носеше сърце човешко и меко. Той свика своите хранени люде – боилите и повели: „Да се спре преследването на християните и всички наказани за вярата си в Христос да бъдат помилвани и освободени! Да им се раздаде земя на юг от прокопа, където да живеят и се множи народа български! Да не се вземат данъци от тях, да не дават ратници, да нямат господари измежду боилите и, освен от трона, от друг да не са съдени! Тях обявявам за люде тронни и ги назовавам – тронки!”
А измежду тези тронки се намираха мъже зидари, христолюбиви и почтени, които изпратиха просба до патриарха в Константинопол да им проводи свещеници, които макар и тайно, осветиха земята под мен и, скрито от хана езичник, положиха моите темели. В началото аз бях скрита, вкопана в земята, в безлюдна гъста дъбрава, та да не би очите езически да ме съгледат и разрушат. От моята порта, по възможната тогава пътека, се отиваше за лековитите извори, които Майка Богородица даде за изцеление на хората за тридесет и три пъти по тридесет и три разкрача, толкова, на колкото години бе разпнат сина ù Христос. И потече времето, занизаха се вековете един след друг. Схлупеният ми покрив видя какви ли не чудеса. Покрай малкия ми портик преминаха воините на цар Симеон с походите си към Константинопол, воините на цар Калоян на път към Адрианопол, турските орди на султаните Мурад и Баязид. Иконите ми са чували изповедите на Кара Колю, Маринчо Бимбеля, Пейчо Шейтана, на Узун Никола и синовете му Митар и Тодор. Покрай двора ми е минавал Индже войвода със своите еничари, а в малкия ми меден купел кръстиха Караджата. Но си оставам все така като че ли скрита, незабелязвана от патриарси и епископи, от светските власти и учените. Никой до днес не направи сериозни опити да ме проучи, да разбере истината за мене. А има какво да разкажа...
И в дългите лета и снежни зими на моето детство аз общувах с храма, бях винаги до него. В горещите дни се криех от слънцето под кичестите люляци, чиято сянка беше приятна и живителна, а зиме правех пързалка в двора му и по цял ден, докато над Стефан Караджово безшумно припадне мрак, се пързалях с другарчетата си. Срещу големите християнски празници майка ми – баба Дяна я познаваха в селото – вадеше от ямата в двора на къщата ни гасена вар и измазваше отвън стените на храма – да са бели, чисти, хубави. Да радват очите човешки. А на самите празници черквичката оставаше безкрайно тъжна, защото много рядко през тях идваше свещеник отнякъде и в схлупената черквица се разнасяше аромата на миро и басовият глас на отеца. Тогава сърцето на майка ми преливаше от радост и дядо ми Дженко даряваше овен и го пренасяха курбан в двора на черквата за здраве и вяра в християнския бог. Жените от селото окичваха с цветя каменната плоча, върху която бяха изсечени имената на воините, загинали за България през Балканската и Първата световна войни – бащи на някои и деди на други. Но то бе отдавна, много отдавна, в годините на моето детство. Днес черквицата на Караджово е безлюдна и самотна. Надживяла епохи и събития, тя търпеливо чака ръката на оня прославен християнин, който отново ще поднесе огънчето към кандилцето на входа ù, а очите на света Богородица през олтара ще заблестят като живи, така както са блестели през вековете.
