На 17 септември Църквата почита Светите мъченици, носещи имената на едни от най-важните добродетели – Вяра, Надежда и Любов, а също и майка им София. София означава мъдрост.... Освен като свят църковен празник, тази дата се чества и като ден на нашата столица. Това е един от най-светлите примери за ненатрапчива и съвсем естествена симбиоза между светското и духовното. Защото името си
столицата ни получава именно от светицата и по-точно от храма, чийто патрон е тя. Защото църквата „Света София“ действително се е превърнала в един от непреходните символи на града.
Може би не само, защото е много стара – почти негова връстничка, но и защото е успяла да оцелее до днес, въпреки тежката си съдба. По-древна от нея всъщност е само ротондата „Свети Георги“ в двора на Президентството, която обаче днес не е функциониращ храм, а само историческа забележителност.
Самата „Света София“ е издигната върху основите на няколко по-стари раннохристиянски църкви. За това свидетелстват намерените от археолозите в темелите й рисунки на птици, цветя и предмети, характерни за ранното християнство. Тук се е намирал и античният некропол на града – т. нар. “Сердикийски некропол”, дал вечен покой на първите християнски мъченици в края на ІІ в. Но преди това, тук се е възвисявал голям римски амфитеатър.
През ІV в. император Константин Велики, който често казвал „Моят Рим е Сердика!“, имал намерение да превърне градът – предшественик на днешна София, в столица на бъдещата нова християнска империя, но така и не реализирал тези свои амбиции. Това обаче не попречило Сердика да се наложи като един от най-важните в Източната Римска империя. Тъкмо поради това тук е построена една от най-ранните и най-големи за времето си църкви. През 343 г. тя станала седалище на известния Сердикийски събор. През следващото столетие обаче божият храм често бил нападан от хуни и готи, което принудило император Юстиниан да заповяда базиликата да бъде изградена наново и да бъде посветена на Божията премъдрост – св. София.
Естествено битуват и множество легенди за построяването на първия храм „Св. София“. Едно от преданията разказва, че в Сердика дошла да се лекува една болна родственица на Константин Велики – принцеса София. И след като благополучно се отървала от болестта си, останала да живее тук, а за благодарност съградила църква, в която била погребана сред смъртта си.
Вече преименуван на Средец, градът е включен от кан Крум в територията на България и особено след покръстването „Св. София“ активно се използва като градска съборна църква и място за погребения.
По времето на Второто българско царство тя придобива статут на катедрален митрополитски храм и дава името си на града. Но с това приключват златните й години. През всичките последвали столетия „Св. София“ е подложена на множество увреждания, следствие на войни и земетресения. Но преди това, след падането на България под османско робство, тя е превърната в джамия и към нея са пристроени две минарета. Силно земетресение през ХІХ в. събаря едното от тях. След време последва още едно земеразтърсващо природно бедствие, турците си плюят на петите, подплашени, че тези смразяващи явления са следствие на разгневеният от тях гяурския господ, обявяват мястото за прокълнато и завинаги изоставят джамията. По-късно сградата е приспособена за барутен склад. За кратко към края на ХІХ в. Дори е била използвана като наблюдателна кула на пожарната команда.
Но идва така очакваното Освобождение и „Св. София“ възкръсва за нов живот. Звънът от нейната камбана, закачена тогава на едно голямо близко дърво, оповестява свободата в бъдещата българска столица, пред входа й е отслужен благодарствен молебен, с който са посрещнати руските войски, предвождани от генерал Гурко. Храмът отново се превръща в християнски и за всеки случай е осветен още веднъж. Любопитен момент в многовековната му история е, че, макар и за кратко време, към края на ХІХ в. постройката е била използвана за наблюдателна кула на столичната пожарна команда.
В обществото обаче започват да се ширят мнения, че базиликата трябва да бъде съборена поради окаяното си състояние и на нейно място следва да се построи нова църква. И това намерение е било на крачка от осъществяването си, след като Светия синод дава своето съгласие за премахването й. Но за щастие се намесват учени от Българската академия на науките, които през 1911 г. започват археологическо проучване в базиликата и около нея и така успяват да я спасят и да запазят автентичния й вид от VІ в.
През годините на социализма отново настъпват трудни времена за 15-вековният храм. Той е затворен в началото на 80-те години под благовидния предлог, че трябва да се реставрира интериора му. Нищо подобно обаче не се случва и след настъпването на демократичните промени в нашата страна екипът от БАН заварва базиликата непокътната – така, както са я оставили преди десетина години и задръстена с боклуци и прахоляк. Учените запретват ръкави и разкриват още артефакти и следи от далечната й биография, което продължава и до ден днешен. Засега в подземията на „Св. София“ може да се видят гробниците от Сердиклийския некропол и останки от първите 4 църкви, намирали се на мястото на днешния храм. Предстои голяма част от разкритите тракийски и раннохристиянски паметници, след като бъдат реставрирани, да бъдат експонирани на мястото, на което са намерени или както казват специалистите – „in situ“. Ценна реликва, която се пази в храма, е кичур от косата на Васил Левски.
В ново време пред южната фасада на „Св. София“ е издигнат главният официален мемориал на България – Паметникът на незнайния войн с вечния огън пред него. При изграждането му отново са открити още гробници и катакомби – част от големия стар християнски култов комплекс. А зад сградата се намира гробът на патриарха на българската литература – Иван Вазов.
Днес базиликата „Св. София“ представлява една от най-значимите архитектурни ценности, запазени от Ранното християнство по нашите земи, а и в цяла Югоизточна Европа. Тя е една от малкото сгради, които са успели да преживеят почти цялата история на българската държава и да се съхранят до днешните ни модерни времена. Затова и винаги ще бъде символ на миналото и вечността на град София и свидетелство за непреходната Божия премъдрост.
