Маските паднаха, илюзиите се изпариха, надеждите умряха. Бойко Борисов се оказа поредното недоносче на десетоноемврийската буржоазия, която през четири години ни ощастливява с нов политически проект. Знаехме, че ГЕРБ е партия на милиционерите, партийните секретари и новобогаташите, но таяхме надеждата, че тия хайдути поне милеят за държавата. И ще я пазят като зеницата на очите си,
както зорко бдят за дебелите си портфейли и банковите авоари. Понеже по презумпция новите чорбаджии от калибъра на Бойко Борисов се нуждаят от силна и независима държава. Силна, тъй като само със сила могат да опазят заграбените от народа пари. Независима, защото крадецът в големи мащаби не обича да е зависим, от когото и да е.
Оказа се, че за Бойко Борисов независимостта е кухо понятие, патетично декламирано само на Деня на независимостта. През останалите дни от годината премиерът ни е васал на Брюксел, Москва и Вашингтон. На европейците заради еврофондовете, на руснаците – заради газа, на американците – заради страха да не последва панамския президент Нориега, отлежаващ в американски затвор заради гангстерската си биография.
На 4 октомври 2010-а узнахме, че Бойко Борисов има и
четвърти господар, на когото се кланя –
Турция. По време на еднодневното работно посещение на турския премиер Ердоган в София българският министър председател извърши следните престъпни деяния, които ни позволяват да го окичим със званието „хаджи Иванчо Пенчович”:
Първото престъпно деяние на Борисов бе безрезервната му подкрепа за членството на Турция в ЕС. Като добър съсед, България подкрепя европейската перспектива пред Турция, каза българският премиер, забравяйки, че само преди десетина дни председателят на Европейската комисия Барозу заяви точно обратното: „Членството на Турция в евросъюза е под въпрос заради дълбоките културни различия и поради съпротивата на ред европейски държави”.
Ако бе политик с национално самочувствие и мисъл за държавните интереси, Борисов трябваше да знае две азбучни истини: След като могъщи държави, като Германия и Франция, се страхуват от етническите и икономическите последици от турското еврочленство, какво остава за разградената територия България, която дори няма годна за отбрана армия? След като милионното турско малцинство в Германия вече търси политическите си права и
говори за местна автономия,
какво остава за ислямизирания етнос в България, също радикализиран от турските емисари?
Вместо да следва политиката на Париж и Берлин по турския въпрос, докато там все още са на власт десни политици, Борисов направи точно обратното на 4 октомври. В присъствието на Ердоган нашият премиер обяви дипломатическа война на Франция. Само защото преди няколко дни заминаващият си от България френски посланик поиска от Борисов най-после да изясни българската позиция за членството на Турция в ЕС.
Посланическият мандат на Етиен дьо Понсен у нас не бе безпроблемен, но в едно дипломатът е прав – като пълноправен член на европейското семейство София е длъжна да отговори, ясно, категорично и недвусмислено, на отправения към Борисов въпрос от президента Никола Саркози: „Кажете ни, подкрепяте ли френската съпротива срещу влизането на Анкара в Европейския съюз, или стоите на позицията на Турция?”
Поне така твърдят дипломати в българското МВнР, според които преди година Саркози изпратил писмо до новоизбрания премиер, в което го помолил за бърз отговор.
На 4 октомври 2010-а Борисов отговори на Саркози,
унижавайки френската страна.
Защото публично отговори на конфиденциален въпрос на френския държавен глава. И то в присъствието на турския премиер Ердоган, който не крие резервите си към Саркози.
Второто престъпно деяние на Борисов унизи 330 000 български граждани, които подкепиха националната инициатива на ВМРО и ТВ СКАТ за свикване на референдум срещу членството на Турция в ЕС. С полицейски апломб, който не търпи чуждо мнение, Борисов заяви, че „темата за референдума за присъединяването на Турция към евросъюза не съществува за нас, докато не завършат преговорите”.
Така премиерът разкри една цинична истина за псевдопарламентарната ни демокрация – че не избраното от народа Народно събрание, а министър-председателите еднолично решават как ще гласуват депутатите. Гербаджията само продължава порочната практика на своите предшественици – до един радетели за приемането на Турция в ЕС.
Третото деяние Борисов консумира с пасивното си поведение, когато на съвместната пресконференция в Министерския съвет Ердоган обяви, че в България живее турско малцинство. Така нашият премиер си затвори очите за откритото погазване на българската конституция. Но какво му пука на Борисов за териториалната цялост на България, след като той отдавна си е построил недосегаемия
частен вилает „ИПОН-СИ Банк”?
Който си има всички белези на държавата – ясно очертани граници, собствена полиция, полувоенни структури, мощна банка, даже рафинерия.
Четвъртото престъпление на Борисов бе пълното му бездействие, когато турският премиер проведе официална среща със самообявилия се за главен мюфтия Мустафа Алиш Хаджи. Скандалната среща бе организирана от правителствения протокол, пренебрегвайки решението на българския съд през май т.г, който постанови: Легитимният главен мюфтия в Република България е Недим Генджев!
С покорното съдействие на Борисов ислямистът Ердоган публично унизи съдебната ни система и редактира българската конституция. И за да няма съмнение в премиерското предателство, носещо благозвучното име „добросъседство”, в края на еднодневната визита той благодари на турския си колега. Тъй като Ердоган не се намесвал в нашите вътрешни работи.
Що се отнася до абсурдното изявление на дуета „Ердоган-Борисов”, за които въпросът за имотите на тракийските българи бил решен, тук думата имат психиатрите. Все пак нормален човек не може да изрече подобни безумия. Защото по Ангорския договор от 1925 г. Турция има безспорни финансови задължения към Царство България. В договора изрично е записано, че Турция се задължава да изплати обезщетения на българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия, прогонени или избити след началото на Междусъюзническата война от 1913 година. Правителствата и на двете държави ратифицират договора, но и до днес той не е изпълнен поради отказа на Анкара да изплати над 10 млрд. долара.
Два дни след заминаването на Ердоган, националистът Сидеров се пробуди и реши да напомни за себе си. Впрочем, всички се питахме в недоумение къде се е скрил Сидеров и защо не реагира, когато Ердоган говори за турско малцинство в България, а Борисов отрича референдума срещу турското еврочленство. Два дни националистът бе недостъпен за медиите, но на третия напомни за себе си. В деня на вота на недоверие към правителството на Борисов, Сидеров истеризира парламента с парламентарна демонстрация срещу... Ердоган. Костюмирани в черно атакисто, во главе с крещящия си лидер, влязоха в пленарната зала и прекъснаха дебатите за вота. Сидеров окупира трибуната и под благосклонния поглед на Цецка Цачева направи най-голямата услуга на Борисов – смени темата за вота, обвинявайки управляващите, че крили визитата на Ердоган. Поради което революционерът Сидеров пропуснал да протестира срещу турския премиер. Иначе той си оставал срещу турското еврочленство. По време на истеричната парламентарна филипика нито веднъж не бе споменато свещеното име на министър-председателя. Сякаш извънземен бе домакинствал на Ердоган, а не премиерът с името Бойко Борисов. Така Сидеров обогати парламентарната история с нов феномен – как безрезервно се подкрепя правителство, чиято програма за управление е коренно различна от идеологията на подкрепящата го партия. Някои наричат това политическа шизофрения. Аз обаче съм снизходителен към депутатите с диагноза. И ще се произнеса по християнски: Господи, прости им! Те не знаят какво правят!
