Нестинарството е едно от най-мистичните свещенодействия. Последната истинска нестинарка, баба Злата Даскалова, вече е покойница и днес няма кой да разкрие тайните на тази древна тракийска традиция. Но съществуват митове, които ни навеждат на мисълта, че то е отглас на нещо много по-голямо...
В текстовете от пирамидите, и в тези от саркофазите, и при Плутарх, се среща една
стара легенда. Тя е древноегипетска и касае дните на боговете. Както и народ отвъд границите на Египет.
След като Ра напуснал земята, при човеците дошъл Озирис. Но брат му Сет му завидял. Той искал да владее хората. Поканил го на гости и му показал един красив саркофаг, който обещал да му подари, ако му е по мярка. Озирис се подлъгал и влязъл в него. Саркофагът бил направен по неговия размер и му напаснал като ръкавица. А коварният му брат го заковал и хвърлил в Нил. Душата на Озирис напуснала тялото.
Жена му – Изида, дълго търсила любимия си. Ковчегът с тялото му бил изхвърлен от Нил чак до финикийското крайбрежие, край град Гебал, заплитайки се в коренището на един тамариск.
В египетския пантеон Озирис бил смятан за бог на плодородието и растежа на всичко, което никне от земята. Кедърът порасъл гигантски и обхванал саркофага отвсякъде. Владетелят на Гебал харесал огромното дърво и наредил да го отсекат и обработят.
Когато Изида пристига в града, тя заварва колона, изработена от кедъра и вградена в двореца на царя. Тя първо се сближила със слугините, после и с царското семейство. Накрая я цанили за дойка на невръстния царски син. Изида се привързала много към детето, за което се грижела като за свое. И решила да даде на него и потомците му най-големия дар – безсмъртието.
Всяка вечер, когато всички заспивали, тя вземала бебето с пелените, разравяла жарта на огнището и го поставяла върху просветващите въглени. По него не оставяли никакви следи от изгаряне. По-късно Изида започнала да го слага съвсем голичко в жарта. Самата тя го оставяла и вземала с голи ръце от жаравата, без да се опари. И докато детето се търкаляло в огнището и гукало, жената на Озирис приемала образа на лястовица, която плачейки кръжала и чуруликала около кедровата колона.
Една вечер една от слугините я проследила и я издала на царицата. Царицата не повярвала и решила да провери какво става. Скрила се зад вратата, но когато видяла Изида да поднася телцето на сина й в жарта, изкрещяла и се хвърлила върху нея. Дръпнала детето, пеленката пламнала и изгорила ръцете й. Тя побесняла и се нахвърлила върху Изида.
Вместо това невестата на Озирис се усмихнала тъжно. „Глупава жено – казала й тя, – аз съм дъщерята на небето, на Нут! И се грижех за твоя син като за мое дете. Не нещо опасно, а чудо щеше да му се случи. Аз щях да направя синът ти безсмъртен и родоначалник на велик род. Ти развали обреда. Сега той пак ще бъде необикновен, но ще е само герой сред хората...
Как се почита Изида?
Първожреците на Изида са обикновено жрици. Рядко са мъже. Те според поверието имат магическа власт над времето и стихиите.
Има няколко дни на подготовка преди фестивала – жриците постят и спазват определени ритуали. Задачата им е инициация – сближаване с божеството, съединяване с него предварително, призоваването му. По време на самия ритуал те четат молитви, а главната жрица се свързва с божеството, изпадайки в транс. Жрицата обикновено е и пророчица. На фестивала се използват свещени музикални инструменти. Те се измиват с чиста вода. При свещенодействието се кади и тамян. За Изида обичайно се принася и жертва – обикновено бял бик.
Какво е общото с нестинарските танци?
За предпазване от стихии при нестиналството също се принася курбан – овен или бик, като се предпочитало да е бял. Съборът започва вън от селото, при извора, където ги чака главният нестинар, най-често нестинарка. Те са такива по призвание, врачуват, възприемани са като светици. Често способността да се ходи по жаравата се предава от майка на дъщеря. Нестинарите пият вода от извора и мият иконите.
Главната нестинарка е постила и е кадила тамян на определени дни в столнината – тяхното обиталище. При това тя от няколко дена изпада в едно свръхестествено състояние, позволяващо й да влезе в контакт със светока – свръхестествено същество. Нея я посещават, покланят й се и палят свещи молители и питащи. По време на танца нестинарката се счита за обладана от светока. Основният музикален инструмент е ударен – тъпан. По правило, тъпаните за нестинарския танц се ползват само за него, като през останалото време от годината висят. Като стигнат до огъня, им се кади тамян.
След което идва специфичният момент – „Прихващането”. Участниците в ритуала го описват като обладаване, т. е. духът на светиите влиза в тях. Тогава те започват да се въртят около огъня и да влизат в него. Пресичат го и пак се връщат. Задължително бъркат с ръце в жаравата и дори пълнят с ръце съдинки с въгленчета. Огънят не ги изгаря и не оставя следи по стъпалата им. Ако допрат дрехата си до него, се твърди, че тя не пламва. Дори има свидетелства, че главната нестинарка пускала в огъня бяла кърпа (като пелената), която не горяла.
Над огъня са се пренасяли деца, но не малки деца, а бебета. За здраве. Днес това не се извършва и вероятно много от обредите не се спазват, но така се е правело преди. Така е запомнен и запазен обреда.
За здраве казват… Дали е само за здраве?
Лотосите на Странджа
И още една тайна крие мистичната Странджа. Намиращата се в непосредствена близост до разгледаното място река Ропотамо има водни цветя, известни ни като бели водни лилии. Така ги наричаме ние, но целият свят ги знае като бели лотоси.
Белите лотоси цъфтят в края на май. Всяка сутрин се разтварят с изгрева на слънцето. Никъде в района в околните реки ги няма, нито във Велека, нито в близките реки на Турция. Сякаш са били изкуствено разселени в тази рекат. И при това те са чисто бели. Лилиите/лотосите се размножават предимно със семена, които плуват по течението на реките, а не обратно на него. Т. е. от околните водоеми (които не са много близки, а мястото е сравнително безводно) те трудно биха навлезли през морето по течението във планинска река – защото макар и да има спокойни и блатисти местности, Ропотамо си е малка, изолирана планинска река. Не е Нил, нито Тигър или Яндзъ.
Любопитното е, че белият лотос е цветето на Изида. Който отива при нея, й го носи. Тя е господарката на трона и лотоса.
И така, в лицето на нестинарството откриваме една прастара традиция на поклонничество към Изида – великата майка. Но, макар че тя е обща с египетската , не трябва да се бърка с нея. Защото египтяните почитат Изида като майка на бог Хор – нейният непорочно заченат син, първият фараон. А ние я почитаме като кърмилница на тракийските царе, каквато е била докато е пътувала извън Египет – по времето, когато в земите египетски все още е нямало държава.
