От най-старата чешма, която преди няколко години е възстановена, и до днес блика студена и почти минерална вода
23 Юни 2011, Четвъртък
На петнадесетина километра от Тервел и на около 70 от областния център Добрич сред красива местност – невисоки,
Автор: Пламен Николов
обрасли с рехав храсталак и ниски дървета хълмове, заобиколени от гъсти гори, е разположено селото Мали извор. То се е спотаило в местност, която с природните си дадености и хълмист релеф не е характерна за Добруджа. Плодородна земя не липсва и тук – край пътя виждаме обширни ниви, засети с хлебно зърно, царевица, слънчоглед и тютюн...
Едва ли има друго място в безводната Добруджа с толкова много чешми. Само в четирикилометровата отсечка от Божан до Мали извор изброяваме три. Всяка черпи вода от собствен източник.
Мали извор е сред малкото чисто български села в община Тервел, които иначе се броят на пръстите на едната ръка.
И както може да се очаква – петдесетината му жители са основно пенсионери. За млади тук минават хората около 40-те. Къщите в това населено място са стари – те са съхранили духа на времето отпреди век, когато по тия места идват първите български заселници. Тук-там са пръснати и няколко кирпичени постройки, ползвани за обори и други стопански цели.
По улиците почти не се виждат хора – сигурен знак, че сме попаднали в едно от обезлюдяващите се селища в Добруджа. Факт е обаче идилията на селския живот – подсилена от релаксиращата комбинация на тишина, спокойствие, чист въздух и красива природа.
Пред кметството се натъкваме на поредната чешма. Тя е възстановена неотдавна от местната ловна дружинка. Непосредствено до нея е обособен и малък язовир. Тук е и ловният дом, в който може да се види гордостта на местните ловци – трофейната кожа на огромна вълчица, изпъната на стената в просторния му салон. Звярът е убит преди няколко години при лов на диви прасета.
Сведенията за миналото на населеното място са изключително оскъдни. Предполага се, че то е основано от богатия турчин Кара Аптулах, който се заселил в местността Курт бунар (в превод „вълчи кладенец“) заедно с двамата си братя. После дошли и други турци. Това се случва във вековете на робството.
В последните десетилетия преди Освобождението в поселището Кичук акпунар (това пък ще рече „малки изворчета“) са живели основно черкези. Повечето от чешмите в селото и около него са строени преди столетия.
Най-старата е възстановена преди 6 години. Местните я наричат Кара сулук – „черен вятър“. Водата й е изключително студена и затова от нея не бива да пият уморени хора и животни. Само един компонент – магнезият, не достига тази вода да бъде окачествена като минерална.
Българи се появяват тук през 1903 г. Те заварват шест черкезки къщи. Първи се заселил Тоньо Ничев от Меричлери, Хасковско. След това тук пристига родът Гагови от Хлябово, Тополовградско. Но основната вълна на българи-заселници е от Алфатлар, Силистренско.
Мали извор дава тежък данък през 1916 г. – отстъпващите под напора на Трета българска армия румънски окупатори отвличат 30 мъже от селото. Те са отведени в пленнически лагери в Молдова, където прекарват няколко години в ужасяващи битови условия и робски труд от зори до мрак.
Един от отвлечените – Димитър Иванов Козарев, не се завръща при близките си. През 1942 г., след като Южна Добруджа отново е присъединена към България, населеното място получава и българското си име – буквален превод на турското си название.
Селцето край „малките извори“ помни времена, когато тук е имало многолюдни фамилии, млади хора и деца. През 1956 г. къщите са 156, а жителите – 500. По онова време тук е имало дори родилен дом, който е обслужвал и съседните села – Сърнец, Божан и Поп Груево. До 1966 г. са функционирали също училище и детска градина.
През 70-те години на миналия век, след сформирането на АПК, Мали извор започва бързо да обезлюдява. Хората му се изселват към Добрич, Тервел, Силистра, Аксаково и Варна.
Днес единственият шанс за неговото спасение и оцеляване върху картата на България е ловният туризъм. В землището му има 15 000 дка гори, в които все още се намира достатъчно дивеч. И макар сега развъдникът за диви свине, съществувал допреди 20 години, да е разграден, все още има шанс да бъдат привлечени богати чужденци, обхванати от ловната страст.
Стига само общината и държавата да положат малко усилия и да заделят средства, за да рекламират селцето като атрактивна дестинация за лов. Тогава ще се осигури и поминък за местните, а може да се привлекат и млади хора, които ще върнат детския смях по тесните му улички...
