Някога, в едни стари и сурови времена млад момък от Зимзелен залюбил девойка от съседно родопско село.
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Очите й били сини като небето и дълбоки като планински езера. Лудото младо бил омагьосан от красотата й и не спирал да копнее за изгората си. Трогнат от чувствата му, неговият баща успял да откупи момичето от родителите й и се вдигнала тежка сватба. Но на младите не било писано да са щастливи.
Докато сватбарите пресичали малката рекичка по пътя, духнал вятър и отвял булото на невестата. Свекърът останал запленен от красотата й и дълбоко в сърцето си завидял на сина си. Заради нечестивите му помисли природните сили вкаменили всички присъстващи, с изключение на злочестия младоженец. Примолил се той на вятъра и него да вкамени и молбата му се изпълнила. От изплаканите му сълзи се образувало малко езерце, което не пресъхва и до днес...
Тази легенда и досега се предава от уста на уста в Кърджалийско и ако не й хващате вяра, може с очите си да се убедите в нейната неопровержима истинност. Само на 3-4 километра на изток от областния град, в живописна местност, сред тучната зеленина на Родопите, на площ около 40 декара мълчаливо извисяват снага легендарните сватбари, начело с несретната булка и нейния любим.
Като оставим настрана художествената трактовка на внушителните скални образувания, трябва да свалим шапка пред най-големия творец на планетата – природата. Тя е сътворила това феноменално свое творение преди десетки милиони години.
Тогава този район е бил дъно на топло и плитко море и подводните вулкани са изхвърляли в него градивния материал, от който се образували чудни скали. Когато морските талази се отдръпнали надалече оттук, майката природа започнала да ги оформя причудливо.
Както скулпторът използва длета и други инструменти в своята творческа дейност, така и тя с помощта на дъжда, вятъра и слънцето в течение на хилядолетия извайвала загадъчните фигури на хора, животни и обелиски, пръснати между ридовете Каяджик и Чуката в Източните Родопи. За разкош добавяла различни минерали, които придавали разнообразни цветове и нюанси в снежно белите камъни.
Приликата с „реални лица и събития” е толкова поразителна, че човек неизбежно се пита дали наистина не са божие творение. А почернените младоженци просто няма как да се сбъркат. Те така категорично се открояват от целия сватбарски ансамбъл, сякаш още веднъж искат да ни напомнят, че любовта е вечна и непреходна.
И изглеждат толкова живи, като че ли всеки момент ще се размърдат и ще продължат да водят процесията към олтара. И това внушение се подсилва от тучната зеленина на околните поляни, храсти и дървета, която някак си изглежда несъвместима с целия този бял и гол камъняк, оформящ скалния феномен.
По същото време, докато са се развивали събитията с „Каменната сватба”, на километър северно от днешното село Бели пласт, досами шосето между Кърджали и Хасково, са „никнели” и каменните гъби на едноименното скално образувание. Високите по два и повече метра „печурки” са наричани от местните хора „Мантаркая”.
Техните шапки са се образували от по-здрави и устойчиви на природните сили материали, отколкото пънчетата, което е довело до различната степен на изветряне на съставящите ги скали и респективно до оформянето им като гъбки-гиганти.
Още по-забавна е играта на природата, с която тя е оцветила своите създания. Долните им части блестят в розови багри, дължащи се на минерала клиноптилолит, докато гуглите им са изпъстрени в сини и черни петна и пластове. Те пък подсказват, че в състава на градивния им материал се съдържа манган. А пък минералът селадонит е добавил малко резедав нюанс в цялото това великолепие.
И тук околността е обилно потънала в зеленина, затова е безумно странно наличието сред нея на тази гола камениста поляна, върху която рядко може да се види проскубано стръкче трева. Само изненадващи гъби, които просто няма как да подминеш. Ако се снимаш на техния фон, спокойно можеш да убедиш приятелите си, че си бил на друга планета...
Но, я по-добре да им кажеш как и те да отидат да ги видят. Защото преживяването наистина си заслужава. И докато ги съзерцавате, да не забравите да си направите по някоя „космическа” снимка за спомен.
А току виж тя бъде оценена и от други и се появи на изложба – като тази, направена от автора на материала, която бе включена във фотоизложбата под наслов „Обичам природата“, организирана по повод Световния ден на околната среда в Пазарджик.
