Маите могат да се хванат за ръчичка и навеки да отидат в задния двор на историята, с тяхната прогноза за свършека на света на 22 декември тази година. Човечеството има по-добри планове за себе си. И ако все пак е вярно, че през новия век мисленето на земляните коренно се промени и алчните съвременни империи ще спрат да ламтят за богатствата на по-малките страни, този проект може и да бъде осъществен. Той се нарича „Презокеански (трансатлантически) тунел”.
За баща на идеята е обявен Мишел Верн, син на великия писател-фантаст Жул Верн (често пъти съвсем погрешно приписвана на бащата, дори и в наши дни). През 1888 година, в своята книга „Експресът на бъдещето” той за пръв път споменава за него. Най-големите ентусиасти вярват, че както повечето фантасмагории на неговия татко са се сбъднали, така и нищо не пречи някой ден хората да пътуват през този тунел.
Вече по-късно, през 1913 година немският автор Бернхард Келерман също споменава нещо подобно в книгата си „Тунелът”. Тогава вече киното било сравнително добре развито и не закъснели и четирите екранни версии на романа – германски, английски и френски. В наши дни за евентуалното чудовищно съоръжение споменават Робърт Годард и светилото в научната фантастика Артър Кларк.
Теоретично тунелът представлява кратка връзка между Северна Америка и Европа, пресичайки под вода неговата ширина, между Ню Йорк и Лондон. По него ще се движи значителен трафик, като за най-безопасни и рентабилни средства се смятат влаковете. Той ще бъде нещо стотици пъти по-грандиозно от Сейкан тунела в Япония (54-километров жп преход в Япония, 34 километра от който напълно под морското дъно).
Ще бъде 88 пъти по-дълъг от базовия тунел Готхард, който преминава общо 152 километра под Швейцарските Алпи. Според най-смелите мечти на теоретиците-прогностици и инженерите, с използването на най-съвременните постижения на науката, влаковете в Презокеанския тунел ще се движат с чудовищната скорост от... 8 000 км/ч. Така се очаква пътуването от Новия до Стария свят да става за 54 минути.
До момента има няколко варианта на нечуваното съоръжение, което вече е наричано от някои „най-голямото постижение на човешката цивилизация”: дълга около 5 000 километра тръба под морското дъно, такава над него и комбинация между двете, в зависимост от неговия релеф. Първите обсъждания на чудото изобщо не са нови, а датират още от средата на 60-те години на миналия век.
Още тогава се смятало, че влаковете трябва да се движат във вакуумна тръба или на въздушна възглавница, също както „влакът-стрела” Яманаши в Япония и неговият братовчед във Франция. Технологията, която била позната в онова време обаче, изобщо не давала отговор как може да бъде достигната заветната скорост от 8 000 километра в час. По този въпрос, впрочем, съществуват препирни и до днес – дали вече науката и техниката са способни да постигнат такава скорост.
Презокеанският тунел може да бъде и гигантска тръба, потопена под морската повърхност, използваща Архимедовия закон. На всички, които твърдят, че това е безумие, се обяснява, че тя няма да се скъса и потъне от силните океански течения или да изплува нагоре, заради изключително дебелите и яки кабели, които ще я държат в стабилно положение. Те, според привържениците на този най-евтин вариант, ще бъдат здраво захванати за морското дъно и за понтони на морската повърхност.
Примери за съоръжения, построени и работещи на този принцип, има стотици. Това са плаващи мостове и различни пристанищни съоръжения за почистване и ремонт на огромни кораби. Съществуват и няколко начина на сглобяване – на земята и последващо потопяване или на океанската повърхност, запечатване на сегментите, потапяне и след свързването им, счупване на печатите. Заради гъвкавият начин на окачване, тази тръба няма как да бъде разрушена от сеизмиччни колебания, твърдят специалистите.
Няколко са и предлаганите начини на придвижване: с влакове с ракетно гориво, с турбини и със свръхзвуково задвижване. Тук, обаче, са и огромните разногласия между ентусиастите от всички области на науката и термодинамиката – как движението с такива мощни компоненти ще влиляе на бъдещия тунел (колкото и здраво да бъде построен той) и как при евентуално разрушаване пътуващият влак ще се сблъска с огромното подводно налягане?
И, в крайна сметка, колко пътници ще намерят своята мигновена смърт, преди автоматичните системи да затворят и изолират останалите здрави сегменти от тръбата? И дали изобщо ще успаят, при тези чудовищни скорост и налягане?
Не на последно място никой не дава отговор на един изключително неприятен, но много належащ въпрос от съвремието – какво би станало с Презокеанския тунел при един терористичен акт?
Разбира се, въпреки огромното желание, всичко засега е само теория. В най-добрия случай, с пресмятане на почти всички нужни компоненти и дейности по направата му, Презокеанският тунел би струвал най-малко 175 000 000 000 (175 билиона) долара. А и най-големите ентусиасти предричат този строеж да продължи най-малко 99 години... Накрая нека отново споменем, че тунелът и всичко около него вече няколко десетилетия е само и само теория.
Струва ли си? Ако „да”, тогава се налага да преосмислим онази концепция на маите. Онази, за края на света.
