Дойде ли времето за разкаяние на СДС, след което той ще получи прошка, за да продължи пречистен напред?” Въпросът на опитния водещ, често докарвал до бяс или безпомощност политици от всякакви цветове, увисна в ефира за трийсетина секунди. Тъкмо помислих, че знойната жега напълно е размекнала двамата гости в студиото, бивши знакови фигури на О`бозе почившия горепосочен съюз, мъдрите им мисли се заизливаха на талази.
„Трябваше да дойде този миг и той наистина е дошъл” – изгъгна единият. „Ако хората простят, ако усетят искреност и разкаяние, ще се получат добри неща” – изтътна тежко вторият. Последваха благоприщевни мисли за красиво, синьо бъдеще, които съвсем сгъстиха леещата се от телевизора шлака.
Нямам представа как са се почувствали зрителите, като мен (партиен член никога), бивши симпатизанти на горепосочената политическа сила. Аз се усетих смразен. Въпреки че термометърът сочеше безпощадно над 30 градуса стайна температура. Какво разкаяние и опрощение, Боже мой? Кой го иска и толкова ли е дебелоок, та да вярва, че ще го получи? Прошка за кое?
За брутално излъганите надежди на милионите българи ли? За унизителните политсделки с който и за каквото се сетите? Или за приватизацията с хартийки, а не с истински пари? За „работническо-мениджърските дружества”? Наречени от народния гений със злобно-вярното „работническо-ментарджийски”.
Един от постулатите в моята (много мразена от почти целия народ, защо ли?) професия гласи, че каквото и да говорят политиците, журналистът винаги трябва да търси в техните излияния задни мисли и нечисти идеи. Е, в случая беше ясно – изпаднали в пълна безтегловност кукли от съвсем близкото минало на България пробваха дали все още е останал някой, да им се върже на отдавна-отдавна предъвканите (и изплюти много пъти) фалшиви приказки за морал, достойнство и (само)уважение.
Сигурно сте гледали други предавания, с друг водещ и с други гости, от други партии и съюзи. И те са претендирали за същото. За доверие. Доверие към преминал като метеор кариерист от една висша партийна мътилка към друга.
Не заради идеи, а за да продължи благия си бизнес, в условията на по-подходяща управляваща коалиция. Искате имена? Ще ви предоставя описания:
Тарикат-чейнджаджия на чуждестранна валута, обсебил партийна каса и интересуващ се само и единствено от нея. Съсипал добра идея, прегърната от хиляди (ако помните, в началото бяха милиони) българи, оградил се с подобни нему използвачи и накрая, воден от безпогрешния си нюх „в мътна вода най-добре риба се лови”, преминал на отсрещния политически полюс, оплюван и руган от партията, чиито идеи и символи (да бе, да!) ревностно отстоявал.
Защитник на „евроатлантически ценности”, влязъл в най-новата българска история с двутактовата си кола от мукава, пролял смехотворни сълзи в момента на влизането на България в един политическо-военен пакт, за което все още се спори дали е било нужно.
Лидер, като тъмносинкав паметник, който позволи страшно и безконтролно крадене по време на своето управление, въпреки че хората у нас му вярваха безрезервно и смятаха за Месия. Той така страшно се обиди на глупаците, гласували за него, че за няколко години не говореше с тях, а само и единствено със своето цвете в саксия.
Легенда, която (да не повярвате, че освен старите жители на страната, помнещи я, като несправедливо изгонена коронована особа) харесаха масово почти всички, припознаващи я в Спасител Единствен на опосканата територия с име България. Помните, нали, същата легенда направи достлук с издънките на тези, които са я изгонили навремето от страната, като една човешка длан.
Комунистически лидер, грозно оплюващ каквото и да било съгласие с останалия свят, понеже от невръстен работник-историк, е бил закърмен със светлите идеи на марксизма-комунизма.
За десетки подобни примери ще се сетите и сами.
Да се върна към своя момент, за който отворих дума в началото на този текст. За разкаянието и прошката, които СДС трябвало да получи, за да се възроди. И да направи „добри неща” (вижте в началото на обърканото повествование).
Бях на 21 години, току-що уволнен от казармата, пред мен беше целият живот. Мислех, че е в България, Югоизточна Европа, не в останалите континенти на планетата Земя, където отидоха много от моите приятели от детство.
Беше трети или четвърти митинг на „свободомислещите”, обикновено тези неща се правеха на площада пред най-голямата християнска църква в моя Бургас. (Кръстен съм в християнската вяра, бях много малък, около 5- годишен, но помня, че моят кръстник, в Бачковския манастир, беше Стоян Ахмаков от пловдивското село Куклен).
Там, пред храма на Господ, беше направена импровизирана сцена. Хора с разкривени от злоба лица ревяха пред микрофона, че е свършила властта на комунистите. По-късно разбрах, че те, всъщност, са бивши комсомолски председатели и хора, заклели се във вечна вярност в БКП.
С изумление видях сред тях виден бургаски паразит, изживяващ се като „свободен поет”. Понеже беше от съседния блок, го знаех. Моят баща, шофьор, не го харесваше изобщо. Защото нямал „нито един работен ден в трудовата книжка”. Сигурен бях. Защото го бях виждал tete-a-tete в близката до любимото ми кино „Смирненски” сладкарница „Малина”.
Свободата на поетичната му мисъл се изразяваше в туй да виси по цял ден в оборотното заведение, да пие кафе, да въздиша тежко и да вади гребен с дръжка от белите си тенис чорапи (Движеше се с велосипед „Балканче”, но от новите, с продълговата седалка).
Стана ми гадно, че и той иска прошка и се разкайва. И доверие. Тръгнах си от площада с крещящите в злоба хора.
За да се измъкна по-лесно, направих с ръка знак „СДС”. Тоест „Победа”, оня, измислен от Уинстън Чърчил. Пуснаха ме. Оттам до нашия скромен апартамент в крайния квартал „Зорница” се прибрах пеш. В смисъл – пиян и на прибежки и припълзявания (научен така в родната казарма – „Школа за мъжество”)
Майка ми отключи. Ошамари ме и ми крещя. Права беше.
Оттогава на митинг не съм стъпвал.
