Случи се. Беше ужасно. Дори не само заради смъртта на невинните, дошли у нас просто да се радват на море и слънце. Не и само заради умишлено зловещите снимки на парчета от човешки тела по хартиени и електронни вестници (да се чудиш какво цели някой, публикуващ картини на окървавени откъснати парчета от крака и ръце).
Страшно беше заради съсипващата мисъл, че и ние по никакъв начин не сме застраховани от кошмара на нечовек, опасал се с бомби, който идва, за да сее смърт.
Не сме някакъв причудлив остров на спокойствието, вече го знаем. Дюнерджийниците, по осем на улица, не ни пазят от изроди, решили да се борят срещу „неверници” с взрив (но това много колеги вече го написаха).
Защо мислехме, че тук няма да стане? По силата на навика ли? Заради онзи „синдром на халището”, описан от професор Марко Семов? Ако нещо става извън него, нас не ни интересува, ние да си гледаме нашите си въшки и бълхи, дето ни хапят под смрадливото одеяло. Е, свърши се.
Нека малко по малко вече свикваме да се оглеждаме на места с много хора. И да имаме едно наум, че онзи, там, с голямата раница, който се щура като шашав, може и да носи динамит.
Защото стана ясно, че тези, които трябва да се оглеждат внимателно за това, не стават за нищо. Те вярват на дюнери и фалафели по улиците, не на сигнали от специалисти.
Лесно беше да си мислим, че сме застраховани. Ние така сме свикнали от много години. Ама от много. Винаги сме знаели, че някой друг трябва да управлява живота ни и да мисли за нашето бъдеще и сигурност. Точно и за това много хора у нас леят горки сълзи по недалечното минало.
Когато имахме Голям брат, определящ как да живеем, кой да идва на нашите летища и кого да пускаме тук, в нашия Рай (който сами злобно съсипахме, но това, пък, е съвсем друга тема). И понеже това е отличителна черта на слабите по мислене (извинете, че го казвам), продължихме в отчаяните напъни да си намерим друг ангел-спасител.
Отказвайки сами да поемем отговорност за себе си и земята, на която живеем. Макар и християни (уж) забравихме, че Господ помага, ала в кошара не вкарва.
Ние, всъщност, от десетилетия насам бягаме от истината. Не искаме да мислим за нея. Имам новина за вас: Защото не можем да се справим с нея.
Защото ни липсва самата идея за истина. И за свобода в мисленето. Унгарци (1956), чехи (1968), поляци (80-те години на миналия век) се опитаха да я спечелят. Сами. Докато ние кротко си джаркахме по системата „те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя”.
И зловещите изпълнения по цял свят (и у нас, спомнете си гара Буново – 1985 година) с бомби, убийства и нападения над мирни граждани са ни били (милостиво?) спестявани. Не сме мислели за тях сериозно, понеже кой знае защо, сме вярвали, че тук това няма да стане.
По същия начин не мислехме, че самите ние сме отговорни за себе си и след промяната през 1989 година. Показахме малко еуфория и след нея отново легнахме на ушите си. Зер, други имат идея за нас, ние сме само една маса.
И позволихме красотата на неизвестното, но интересно бъдеще, да се скапе под формата на жалки правителства, доминирани (и черпещи с пълни шепи пари) от плоскочели муцуни и комсомолски секретари, поставени на важни места от архитектите на постсоциалистическия капитал – същите, които управляваха предишния, социалистически.
Изродът с бомба, потопил в кръв летище Бургас (с неистова упоритост наричано от неграмотните водещи и репортери от маститите медии „летище Сарафово”) по някакъв начин дефлорира нашето мислене. За да се стреснем поне малко. Да започнем да си даваме сметка, че страхотиите, които разтърсват цялата земя, са дошли и при нас. Отдавна.
Аз вярвам, че ще се замислим. Аз вярвам, че вече поне малко сме се уплашили. За себе си. И за това, което наричаме България и живеем в нея. Повод ми дадоха жители на забутано село, в което изцъклен гледах събитията на летището в родния ми град (отпускар бях, но това е наистина срамно оправдание). Те рекоха „Бре! Ами как ще живеем сега?”
Как ще живеем сега? В характерното си вцепенение „не бях там, не ме интересува” или с подозрение и омраза към всеки по улицата, който е с по-тъмна кожа от нас? Ни едното, ни другото, надявам се. Но тъжният спомен за историята ни, както далечна, така и доста съвременна, ми сочи, че в такива моменти обикновено изпадаме в някакво особено вцепенение.
Състояние, целящо една-единствена цел – „ше мине и ше замине, всяко чудо за три дни, в България за два”. Преигравам ли? Министър-председателят го рече: „На терорист-камикадзе никой не може да противодейства”.
Представяте ли си, че му вярва онази жена, оцелеляла в три атентата в Израел, която се чудеше защо часове след ужаса не я пуснали да отиде в тоалетната. Понеже била свидетел и следователно „оперативно интересна” (помните ли кой бивш вътрешен министър въведе в родната лексикология този термин?).
Любима приятелка написа в една социална интернетска мрежа нещо: „Как е възможно часове след терора обезумял евреин да mродължава да търси бременната си жена, която е била в автобуса? Жал ми е за тези хора. И за нас ми е жал”.
На мен за нас никак не ми е жал. И се моля най-накрая да сме дефлорирани.
Откъм мислене.
