Радвам се, че мога да го река тука, деца на България. Аз съм баят по-дърт от вас, имам доста знания. Ако слушате вашите баби и дядовци (дето са чели Светата Библия), сигурно знаете, че който трупа знания, трупа печал. Гледам (киризя, демек, както се говори в онез сериали, дето ги отразявате сяка вечерня с огромнейш интерес), че напоследък мои набори, вехти и смешни като мен самия, ви хортуват, че едно време било по-хубаво, отколкото сегашното.
Викат, че хекимини и налбанти имало във всеки град, село и паланка и който изреве от болежка, тутакси го оправяли. И без пари било. Ще ви кажа аз. Без пари и покойната ми баба Йоца на мен не даваше.
Сичко е пари, деца!
Тогаз не са знаеше от прогресивното селячество и работническата класа, че тез пари баш от тях идват и за „безплатно лечение” отиват. Пък те затуй зимаха от 150 до 250 гроша плата на месец. Ама доволни бяха, вярата ги крепеше. Таз вяра, че правят друга държавна работа, такава, дето в нея сички са равни. Както и ученият даскал, така инженеринът, така и баба Вуна от нашто село, дето само знайше да са подписва с палец.
Имаше и едни хаирсъзи, „художествено-творческа ентелегенция” им викаха сайбиите, те никак не бяха зле. На тях специално им правеха „домове за културен отдих”, та барем, като си починат, нови... ъъъ... такива, художествено-творческо интелигентни да ги натворят.
Сигурно чувате от мойте набори, че едно време било безплатно учението, дето му са радвахме, че кат мине най-накрая европейската железница, сички деца ще могат да ходят на даскало и да попиват знания.
Те такива попиха (напълно безплатно, ако питате наборите, които даваха повече от половината си заплата И за туй), обаче мъдрост не натрупаха, а най-вече нетвърде читави приказки за Царя и Другаря Освободители.
То... и ний за Царя знаехме, че ни е освободил, щото му прилягало на политиката и по принцип ни обичал, ама за Другаря малко не съм съгласен. То, затова даскалите по мое време даваха и частни уроци за влизане в университетите. Щото парите им за хляб и боб не стигаха твърде.
Че, те никому не стигаха, ама бяха живи и здрави татовците и майките от село, че пълнеха москвичите с клано прасешко, домат, чушка и изобщо...
Тез работи, дядо, стихваха все повече и повече. Дъртите (по-дъртите от мен) си напълниха земните дупки, а ний все повече не искахме да ходим там, дето те гледаха градини и ниви. Оттам безплатните дохтори се изпариха, понеже таз приказка за „република на младостта в безплодните райони” хич не им прилегна.
Щото нито лекари останаха из тез места, нито учители, нито агрономи, нито инженери, а даже и най-върлите „маняци” (нали така им викате сега) си тръгнаха, щото на един от тях детенцето му умря в страшни мъки, докат го докарат до големия град.
Понеже хекиминът по място трябвало да отиде до града, че да си претака зелето за зимнина, очаквало се повишение на цените, дето му викаха „актуализация”, от мойто унуче го знам тоз лаф.
Обаче, тогава Началникът викаше силно, че сме направили страшна работа, минали сме онез капиталисти, направили сме петилетка, като на онез поганци петнайсетилетката. Началникът викаше силно, че ний каквото искаме, такова ще стане.
Току-така някой шпионин говореше, че зимаме пари, дето нито можем да ги върнем, нито някога ще ги, че на вас, сегашните, се пишели. Но затова художествено-творческата интелигенция са постара чудесно. Хранеше ни с комедии, дето ни радваха целокупно. Оркестри, Маневри на пети етажи, Баш майстори и така...
После... турчолята взеха да ги гонят, без нито ний да искаме, нито те. Те ни уважаваха, ний тях също. Никой на никой ръка не беше дигнал, че даже и техните деца ги зимаха на университет с привилегия! Демек, по-така от нас бяха, трябваше да са хептен като нас. Ний не се противяхме, даже и напротив, нали баш кат нас и те – тука отраснали и тука ще работят.
Ама, да ви кажа, деца, аз и днеска още киризя. Киризя новата България и колкото по- киризя, толкова по-се съпикасвам, че сега не е много по-друго от преди. И сега Началникът много силно вика, че и по-силно от оня от мое време, дето се е учил от него.
Пък и, да ви кажа, оня много по-скромен беше, чушки, пълнени с боб, обичаше и да се смее на театро. А вашият, гледам, като конска муха нахален. Все вика, че той дава от неговата си кесия, строи и вдига къщи. Пък по мое време Началникът говореше, че всичко е от народа и за народа. И най-вече онез около него, дето „сол ташаци” им викахме, грабеха и бяха нагли.
Сегашният ви обаче иска да е най-сербез от всички и много повече от своя даскал се излага. И той, и най-близките му двама солташаци. Че и пред чужденците за резил са правят, ама онез не им връзват, гледам.
За хора не ги смятат и плюят ги, пък тези тримата – началникът, приставът и бирникът, викат силно, че сичко от тях зависи и без тях сички българи на смърт били обречени.
Затуй те другарите си от кабинета за резил правят, та хортуват и вършат вместо тях разни работи, сякаш онез другите са дечурлига посрани и без тях не могат гащите си върза. А пък в японско началникът единия си другар – текезесарят наби. За сеир на джапанките.
Че, деца, хоратата ми беше не вярвайте на онез изкуфялници – моите набори, дето ви опяват, че едно време много по-хубаво било, рай направо. Ба, рай, дръжки!
Ама и вас сега, като ва киризя... Не сте цъфнале и вързале. Хич.
